Читать «Дяволското блато» онлайн - страница 36

„Трябва да си изясня нещата“ — помисли си Жермен и сдържайки негодуванието си, обясни:

— Тази девойка е от нашия край, аз я познавам, сигурно е някъде насам… Да вървим заедно, сигурно ще я намерим…

— Имате право — каза чифликчията, — да вървим… Но ако не я намерим в края на пътеката, аз се отказвам, защото трябва да вървя към Ардант.

„О, — помисли си Жермен, — няма да те изпусна, ако ще двадесет и четири часа да се въртя около Дяволското блато.“

— Почакайте — каза изведнъж Жермен, като погледна в трънаците, които се поклащаха някак странно. — Ехо, ехо, Пиер, ти ли си, детето ми?

Като позна гласа на баща си, детето изскочи от храстите като козле, но виждайки чифликчията, се спря подплашено и несигурно.

— Ела, Пиер, ела, аз съм! — извика Жермен и се спусна след него.

Той скочи от коня и го прегърна.

— Къде е малката Мари?

— Тук е, крие се, защото се страхува от този грозен черен човек и аз също.

— Е, бъди спокоен… нали аз съм тук. Мари, Мари, аз съм!

Мари изпълзя от храстите и щом видя Жермен, след когото идваше чифликчията, тя изтича към Жермен, хвърли се в прегръдките му и притискайки се до него като дъщеря до баща си, прошепна:

— Ах, мили Жермен, нали ще ме защитите! С вас не ме е страх!

Жермен потръпна. Той погледна Мари — тя беше бледа, дрехите й бяха изпокъсани от тръните, сред които беше тичала, мъчейки се да се добере до гъсталака като подгонена от ловци кошута. Но по лицето й не бяха изписани нито срам, нито отчаяние.

— Господарят ти иска да ти говори — каза Жермен, като продължаваше да я наблюдава.

— Господарят ми ли? — възрази тя гордо. — Този човек не ми е господар и никога няма да ми стане!… Вие, Жермен, сте моя господар. Искам да ме отведете със себе си, ще ви слугувам даром.

Чифликчията беше направил няколко крачки напред, преструвайки се на обезпокоен.

— Хей, момиченце — каза той, — забравихте си нещо у нас, та идвам да ви го донеса.

— Няма такова нещо, господине, нищо не съм забравила и няма какво да ви искам.

— Послушайте ме — прекъсна я чифликчията, — имам да ви кажа нещо. Хайде, не се страхувайте, само две думи…

— Можете да ги кажете високо, нямам тайни с вас.

— Елате поне да си вземете парите.

— Парите ли! Вие, слава богу, не ми дължите нищо.

— Сигурен бях в това — каза Жермен полугласно, — но няма значение, Мари, изслушай го какво ще ти каже. Защото и аз искам да го узная. После ще ми го повториш. Имам си причини за това. Приближи се до коня му, аз не те изпускам от поглед.

Мари пристъпи към чифликчията, който й каза, като се наведе над дъгата на седлото и сниши глас:

— Момиченце, ето ти един хубав златен луидор, но нищо няма да казваш, чуваш ли? Аз ще обясня, че си много слаба за работата в моя чифлик и повече нито дума за… Ще намина тези дни към вас и ако не си казала нищо, ще ти дам още нещо… Освен това, ако станеш по-разумна, само ми кажи! Ще те взема при мен или ще отидем да си поговорим двамата по здрач из ливадите. Какъв подарък искаш да ти донеса!