Читать «Освободеният Прометей (Лирична драма в четири действия)» онлайн - страница 28
Пърси Биш Шели
тъй страниш, че стъмняват моя дух,
със мъка, както някой път във сянка
попада светлото кълбо, което водя!
Но чакай! Чуй как вече е засвирил
със свойта сребърна и малка лютня
духът на ясната Зорница!
ОКЕАН
Трябва
да тръгваш ти! Конете ти ще спрат
чак вечерта! А дотогава — сбогом!
Че бездната крещяща ме зове
да я нахраня със лазурна тишина
от вазите смарагдови, които
са вечно пълни, там до моя трон.
Виж, нереидите под синьото море
с нозете трепнали в поток от пяна,
с ръцете бели над коси потекли,
с гирлянди пъстри и венци-корони
от звездни морски цветове, как бързат
за радостта на своята сестра
велика!
Гладното море зове
за тишина! Чудовище, почакай!
Аз ей сега ще дойда! Сбогом!
АПОЛОН
Сбогом!
ТРЕТА СЦЕНА
ХЕРКУЛЕС
Ти, между духовете най-велик!
Тъй силата сега е предан роб
на Мъдростта, и Смелостта, и Любовта,
многострадална — и на теб, в когото
те сбрани са!
ПРОМЕТЕЙ
Словата ти сърдечни
по-скъпи са дори от свободата,
тъй дълго чакана от мен, тъй дълго
отлагана…
А ти, ти моя Азия,
лъч на Живота, огледален лик
на Красота невиждана, и вий,
сестри прекрасни, скъпи мои нимфи,
които с вашта грижа и любов
направихте безкрайните години
на мъките един приятен спомен,
от днес ще бъдем неразделни! Знам
аз пещера една, обрасла цяла
с надвиснали, ухаещи растения
— завеса от листа и плодове,
откъснала деня. Постлан е подът
със изумруди, целите във жилки,
а във средата светъл извор блика,
за да ни буди сутрин със звука си;
от кълбестия свод висят надолу
на планината сълзите смразени,
прилични на сребро или на сняг,
или на копия елмазни, и от тях
вали почти незрима светлина.
Там чува се един и същ ветрец
от клон на клон да шепне, пеят птици,
пчели жужат, седалища от мъх
ни чакат, мека сплъстена трева
облякла е неравните стени.
Най-просто жилище — за нас ще бъде то
Там ще седим и дълго ще говорим
за времето и вечните промени;
докато е приливи и отливи светът
мени се, ний ще бъдем неизменни!
Уви, кой може хората да скрие
от изменчивостта? И вий, когато
въздишате, ще се усмихвам аз.
Ти, Йона, ще ни пееш малки песни,
откъснати от музиката морска,
докато аз заплача, а след туй
с усмивки ще ми гоните сълзите,
които всеки с радост би проливал.
Ний ще събираме цветя и пъпки,
и блеснали край извора лъчи,
и от неща най-прости ще си правим
чудати съчетания, тъй както
децата правят в своята невинност.
Ще търсим с погледи и думи на любов
най-скрити мисли, всяка по-красива
от прежната, дълбоко във душите ни
неизчерпаеми, и като арфи,
докоснати от пръстите изкусни
на влюбения вятър, ще тъчем
все нови и божествени хармонии
от нежните различия, които
са и в различието си съзвучни.
Като пчели по хиляди цветя,
нахранени от слънчевата Ена,
там в скритите си домове в Химера,
по всички краища на небето ще се носят
със очарования вятър екове
от тоя свят човешки, ще говорят
за стихналия глас на обичта,
почти нечут, за шепотната болка
