Читать «Освободеният Прометей (Лирична драма в четири действия)» онлайн - страница 29
Пърси Биш Шели
на състраданието със очи на гълъб,
за музиката, ехо на сърцето,
за всичко, украсило и смекчило
човешкия живот, сега свободен.
Ще ни спохождат хубави видения,
в началото неясни, после светли,
когато ярък вдигне се Духът
изпод прегръдката на Красотата
(а там са формите, чиито сенки
са тук виденията) и ще ги облей
със сноп лъчи, които са действителност.
Ще идва с тях и вечното потомство
на живопис, ваятелство, поезия
и други небленувани изкуства;
заскитали се гласове и сенки,
на всичко станало в човека, живи
съгледници на най-добрата обич
и чиста вярност, дадени от него
на нас и върнати от нас на него;
внезапни образи и звукове израсли
по-хубави и нежни, както сам
расте човекът, мъдър и добър,
и пласт след пласт злината се събаря!
На тебе, Дух прекрасен, предстои ти
едно усилие последно! Йона, дай му
оная чудна, кръгла раковина,
която старият Протей направи
за сватбен дар на Азия — с дъха си
гласа й вложен вътре да извлича,
щом я надуе, и която ти
в тревата скри до кухата скала!
ЙОНА
Ти, най-очакван час и най-обичан,
и по-красив от всички свои братя,
вземи таз странна раковина. Виж, по нея
как бледо пурпурното в сребърно минава
и я обвива в меко, но искрящо
сияние! Не ти ли тя прилича
на музика, която в люлка спи?
ДУХЪТ
Най-хубавата раковина в океана
изглежда тя. И сигурно звукът й
ще е ведно и прелестен, и чуден.
ПРОМЕТЕЙ
Върви със вихроносните коне
над всички градове човешки! Пак
надбягай слънцето зад кръглата земя
и колесницата ти щом разкъса
просторите запалени, надуй
надиплената вътре раковина,
пусни могъщата й музика и тя
ще бъде смес от гръм и ясно ехо!
След туй се обърни, ела отново
да бъдеш с нас, при нашта пещера!
А ти, Земя, ти, майко!…
ЗЕМЯТА
Чувам, чувствам
как устните ти върху мен са и
пробягва твоят допир чак навътре
до средищния диамантен мрак
на нервите ми мраморни. Това е
Животът, Радостта! И вред край моя
повехнал, стар и леден скелет кипва
и като гръм протича топлината
на вечна младост! А от днес децата ми,
красиви, но отпуснали глави
на моите поддържащи ръце:
растения, пълзящи същества,
мушици дъгокрили, бързи птици
и зверове, и риби, и човеци,
които от гръдта ми изтощена
извличат смърт и скръб да пресушат
отровата на отчаянието — вече
най-сладки ястия ще имат! И за мен
ще станат те като сестри-газели,
край езеро безмълвно, снежнобели
и бързи като вятър, там дошли
сред лилиите светли да се хранят.
И росните мъгли на моя сън,
когато слънцето го няма, ще текат
като балсам между звездите; и цветята,
надиплени във своя нощен отдих,
ще смучат багрите, които не бледнеят.
Въз сънища щастливи ще събират
и хора, и животни нова сила
до идващия ден и радостта му.
Смъртта тогава ще е като сетна
прегръдка на оназ, която взема
животът, който дава — като майка,
закрила в скута си детето малко
и рекла му: „Не ме напускай вече!“
АЗИЯ
Защо, о Майко, за смъртта говориш?
Нима престават да обичат, да се движат,
да дишат, да говорят всички тези,
които са умрели?
ЗЕМЯТА
Няма полза
от отговора ми. Ти си безсмъртна,
а думите на тоз език се знаят само
