Читать «Освободеният Прометей (Лирична драма в четири действия)» онлайн - страница 26
Пърси Биш Шели
гори и пропасти ще изоставяме,
през този рай безлюден ще минаваме,
додето, като вързана насън
и край брега оставена навън,
потъна най-подир в море от вечен звън!…
А твоят дух ще пори със крилете си
небесните земи на светла музика,
където вятърът с ветрилото си броди,
и ние ще се носим към страната си,
загубили и пътя, и звездата си,
и само усетът на твоя глас ще води!
И двамата със него ще закарате —
най-хубави и мили от лодкарите,
вий лодката на моето желание
до оня райски остров във сияние,
де вместо въздух диша се любов,
и тя е вятър, и вълна, и зов,
и свързва тоя свят със звездния покров!
Зад нас е Старостта със своите ледници,
и Мъжеството тъмно, развълнувано,
и Заливът на младостта, измамно блеснал;
ний минахме морето несмущавано
на Детството от сенки обитавано,
отвъд Живот и Смърт, към Ден, в зори
израснал;
към оня рай, де клони са надвесили,
надолу цветове-зеници весели,
де светли езера са се усмихнали
между поляни свежи и притихнали
— там, там ще зърне моето сърце
как някой сроден с тебе на лице
запял е край брега с протегнати ръце!…
ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ
ПЪРВА СЦЕНА
ЮПИТЕР
Вий, сили на небето, споделили
мощта и славата на Тоз, комуто
слуги сте — радвайте се! Отсега нататък
аз всемогъщ съм! Всички същества
на мене подчинени са! Едничка
душата на човека още свети
като негаснещ огън към небето
със своя остър укор и съмнение
и писък и молитва неохотна,
към бунт да призовава и да прави
несигурно старинното ни царство,
макар че то отколе се гради
на вяра и на страх — връстник на ада!
И въпреки нощта на моя гняв,
и въпреки че моите проклятия
се сипят през надвисналия въздух
като поледица връз връх оголен,
и в нея впиват се, тя стъпка подир стъпка
пълзи по канарите на живота
с нозе събути, кървави, но ще
владее мъката си и стреми се!
И все пак скоро ще пропадне тя!
Аз странно чудо сътворих — детето
съдбовно, ужаса на цялата земя!
То чака да пристигне час уречен
(от трона празен на Демогоргон да вземе
мощта на вечно живите му форми,
обвили тоз невидим, страшен дух),
да слезе и искрицата да стъпче!
Налей ни, Ганимед, небесно вино,
да пълни с огън тия чудни чаши!
Вдигни се ти, хармония победна
на дух божествен от цветя тъкан,
вдигни се като утринна роса,
която тръгва от земята към звездите!
Да пием! Нека врящият нектар
да бъде дух на радост в наште вени,
безсмъртни богове! И да избухне
в един глас нашето опиянение
като мелодия от райските полета!…
А ти ела до мен, обвита цяла
във светлината на това желание,
което прави те едно със мен,
Тетида, светъл лъч на Вечността!
Когато ти преди извика: „Боже,
непоносима сила! Пощади ме
Не мога пламъците бързи да търпя
на твоето докосване! В мен всичко
отвъд основите си чезне, както оня,
когото нумидийската отрова
стопи като роса!“ — то в този миг
два мощни духа, слели се, родиха
от тях по-мощен трети и сега,
безсмъртен, между нас витае той,
и ний го чувстваме, макар невидим,
как чака идващото въплощение
(не чуваш ли гърма на колелата,
пронизал вятъра?) да дойде вече
от трона на Демогоргон! Победа!
