Читать «Кървава песен» онлайн - страница 96
Пенчо Славейков
за дни невидени и за незнаен дял —
за свидна жъртва сам нито сълза пролял.
И нему леко е било да изговори:
„Бог своя прозорец зад облаци затвори!“
О, като него аз да бих можал така,
спокойно уловил перото во ръка,
да кажа: В Каменград жив никой не остана!
Не би имало кой, което в него стана,
да предаде в слова на бъдащите дни,
и би останало от тъмни старини
то само спомен блед за приказни неволни
за нещо-си било — кой знае и било ли!
Но тия грозни дни сам ази преживях.
Обърнал погледи към небеса, видях
когато ужаса над Каменград разтвори
паст, как зад облаци не само че затвори
бог своя прозорец — безмилостен и строг —
а и зад него как очи затвори бог…
Аз видех жъртвите. И видех аз во първий
и не последен ден, потоп от черни кърди
как рукна и заля озлочестепий грзд,
и как не пожалй смъртта ни стар, ни млад,
ни майка, ни дете во майка…
Изпревари
борците, към града отстъпващи, и свари
от север и от юг беснуващата сган
да влезе преди тях, и див настана плян
и сеч. Последний ден като че ли настана
на свят и на живот. И ужасът обхвана
най-сетня жива твар, и тя подири в бяг
спасение. И тя от побеснелий враг
не се спаси. Дори там, овреме успели
да се отвън града избавят, и подзели
път към Балкана, там по хълмите, и тях
сподири смърт. И тях, безумните от страх,
избавени от нож, настигнаха гранати; —
нехаещ своя свой познатия познати
не виждайки, лети от ужаса обзет
и тласка се за път напред и все напред —
и чедо майци път да мине не остава,
и майка чедото без милост отминава…
Отвъд, подгонени към върлия проход
на буйната река, се трупат за изход
тълпи, и блъскат се и викат разярени;
в неразборията, запречат навалени
коля с покъщнина планинский тесен път;
мъже припират с вик, крещят жени, реват
деца… Претряскаха гранати — и отчаян
рев писна. Трясна пак… И от редът се краен
обезумялата навалица в несвяс
нахвърли и напре по стръмний път, и в бяс,
изблъскана напред, се люшна и отплесна
един през други рой по урвата отвесна,
и с трясък, вик и рев полетя в пропастта, —
един през друг, един връз другиго… Смъртта
обилна жътва там нечакано пожена,
и, буйно придошла, реката разярена
се плисна сепната из свойте брегове,
и дръпна се, и с рев повлече трупове
надолу — тук ръка, на вис извита, сегне,
там мерне се глава, а татък се протегне
труп и преметне се и се изгуби пак
в ревещите вълни…
Беснуващия враг
отбиваха в града борците изнурени
с последни сили. Там по двори разпилени,
едни зад плетища, а други зад стени
и ниски стобори, оттатък зад купни
сено, от прозори, от стрехи, по дувари
залегнали, кой как и кой където свари,
те срещаха сганта, през улиците с рев
нахълтала. И там не само един зев
за вик раззинат в миг куршум запуши, спъна
за скок подигнат крак, и не един потъна
в кръвта си — за кръвта на бягащите щик
насочил. Въздуха се цепеше от вик,
гърмежи и псувни и крясъци и тъпо
оръжно свраскане. Победата си скъпо
врагът откупи: сам, да би обърнал глед,
той би се сепнал — той отрупал беше вред
и стъгди, улици и двори, с свои мъртви,
в борбата кървава с отчаяните жъртви на своя бяс.
Едни от сетните в града
отстъпили, едни от първите в реда