Читать «Кървава песен» онлайн - страница 96

за дни невидени и за незнаен дял —

за свидна жъртва сам нито сълза пролял.

И нему леко е било да изговори:

„Бог своя прозорец зад облаци затвори!“

О, като него аз да бих можал така,

спокойно уловил перото во ръка,

да кажа: В Каменград жив никой не остана!

Не би имало кой, което в него стана,

да предаде в слова на бъдащите дни,

и би останало от тъмни старини

то само спомен блед за приказни неволни

за нещо-си било — кой знае и било ли!

Но тия грозни дни сам ази преживях.

Обърнал погледи към небеса, видях

когато ужаса над Каменград разтвори

паст, как зад облаци не само че затвори

бог своя прозорец — безмилостен и строг —

а и зад него как очи затвори бог…

Аз видех жъртвите. И видех аз во първий

и не последен ден, потоп от черни кърди

как рукна и заля озлочестепий грзд,

и как не пожалй смъртта ни стар, ни млад,

ни майка, ни дете во майка…

Изпревари

борците, към града отстъпващи, и свари

от север и от юг беснуващата сган

да влезе преди тях, и див настана плян

и сеч. Последний ден като че ли настана

на свят и на живот. И ужасът обхвана

най-сетня жива твар, и тя подири в бяг

спасение. И тя от побеснелий враг

не се спаси. Дори там, овреме успели

да се отвън града избавят, и подзели

път към Балкана, там по хълмите, и тях

сподири смърт. И тях, безумните от страх,

избавени от нож, настигнаха гранати; —

нехаещ своя свой познатия познати

не виждайки, лети от ужаса обзет

и тласка се за път напред и все напред —

и чедо майци път да мине не остава,

и майка чедото без милост отминава…

Отвъд, подгонени към върлия проход

на буйната река, се трупат за изход

тълпи, и блъскат се и викат разярени;

в неразборията, запречат навалени

коля с покъщнина планинский тесен път;

мъже припират с вик, крещят жени, реват

деца… Претряскаха гранати — и отчаян

рев писна. Трясна пак… И от редът се краен

обезумялата навалица в несвяс

нахвърли и напре по стръмний път, и в бяс,

изблъскана напред, се люшна и отплесна

един през други рой по урвата отвесна,

и с трясък, вик и рев полетя в пропастта, —

един през друг, един връз другиго… Смъртта

обилна жътва там нечакано пожена,

и, буйно придошла, реката разярена

се плисна сепната из свойте брегове,

и дръпна се, и с рев повлече трупове

надолу — тук ръка, на вис извита, сегне,

там мерне се глава, а татък се протегне

труп и преметне се и се изгуби пак

в ревещите вълни…

Беснуващия враг

отбиваха в града борците изнурени

с последни сили. Там по двори разпилени,

едни зад плетища, а други зад стени

и ниски стобори, оттатък зад купни

сено, от прозори, от стрехи, по дувари

залегнали, кой как и кой където свари,

те срещаха сганта, през улиците с рев

нахълтала. И там не само един зев

за вик раззинат в миг куршум запуши, спъна

за скок подигнат крак, и не един потъна

в кръвта си — за кръвта на бягащите щик

насочил. Въздуха се цепеше от вик,

гърмежи и псувни и крясъци и тъпо

оръжно свраскане. Победата си скъпо

врагът откупи: сам, да би обърнал глед,

той би се сепнал — той отрупал беше вред

и стъгди, улици и двори, с свои мъртви,

в борбата кървава с отчаяните жъртви на своя бяс.

Едни от сетните в града

отстъпили, едни от първите в реда