Читать «Кървава песен» онлайн - страница 95

нечуто… Извъртя пак сабя и се ръвна

Мъдрителя — срева на Брода… и светът

юнака видел би за най-последен път,

но в него миг, връх тях налетял, ги размята

понесения кон и, съпнат сам, в земята

удари с преднида и трясна повален.

И ревна Брода, свил кракът си преломен

през свирката надве от конското копито,

изписка Делчо Рад и поора с пробито

чело връз мъртвия Стоимен Детелин…

Останал на нозе Мъдрителя един,

преварил овреме да се отбий стъписан,

извърна се сега и се озърна слисан —

и виде как трупът се метна, превъртян

през коня, люшна се, и на гърба прострян

ръка изпъната през гривата отхвърли…

Отново пак се бе подхванал боя върли.

Но тия, преди миг що бяха в първий ред,

при всякой удар що летяха все напред,

отстъпваха сега назад, на ред последен —

и вече техний бой не беше бой победен…

Крила разперила, изви полет смъртта

сега и тласна тя на врагът паплачта

връз пръснати борци от ужаса обзети…

Един Мъдрителя не виде и не сети

обрата на боят, ни викът неразбран:

че на Войводата над трупа кървав спрян,

изпуснал сабя, той стоеше там загледан,

как алена струя по образа му бледен

кръв още все тече, от зиналата рана

на челото, — и зей юнашка гръд раздрана,

когато сприхав кон ранения юнак

е влачил… Претрошен е десния му крак,

и сабя счупена острилото си вбола

в разръфано бедро… „Това бе твоя воля —

и се изпълни тя!“ — Мъдрителя изви

стреперали уста… но в миг го залови

отзад за рамото ръката на Хъшлака:

„Какво си спрял! Юнак не плаче за юнака —

спасявай се…“ Изви Мъдрителя глава,

и спряха смръзнати на устните слова

ответни: пръснати от припора, отвсъде,

отстъпвайки и те на куп един събран,

последните борци налитащата сган

отбиваха. С ръка пресегна бързо, сдърпа

и скъса пазва в миг Мъдрителя, и кърпа

извадил — майчин дар й спомен, на сърце

скъп носен досега — со нея той лице

прикри на мъртвия войвода. И обърнат,

той грабна пушката на Ворча, там превърнат,

и в него, в ужаса предсмъртен, поглед впил…

А с бесен рев врагът насам бе навалил,

и Бошко от Бързан, Стоимен Брадски, Лола,

Китан и Рад Белиш, Тумбал и Стойчо Кола,

пред него сетни те, нагоре се едвам

отстрелват, бьрзайки по припора. И сам

Мъдрителя се с тях нагоре закатери —

и спре, и пушката насочи и помери,

но в уморената ръка притрепна тя

и блъвнатий куршум нахалос пропищя —

последния куршум изстреля татък в сброда,

връхлитащ да добий с кондаците си Брода,

разперил в ужаса насреща им ръце.

ЧАСТ ВТОРА

„Бог своя прозорец зад облаци затвори.

Изригна извори земята: от простори

небесни блъвнал, дъжд на порой заваля.

Потънаха гори, изчезнаха поля,

петнайсет лакета вода над планините

се дигна… Ден по ден минаваха се дните,

и колко минаха, не знаеха се те,

че никой техний чет нема да прочете —

че жив на долний свят нито един остана.“

И битописеца пред мене жив предстана,

на Вехтия завет през простите слова:

и виждах ази как плешива той глава

над книгата привел, спокойно нето шепне —

и пише старата десница, без да трепне.

Той пише приказка от някогашни дни,

предание за туй, во тъмни старини

което е било — кой знае и било ли;

повтаря спомен той за нявгашни неволи,