Читать «Кървава песен» онлайн - страница 93
Пенчо Славейков
со своята левент отхранена снага
притиснал израстний юначен колага,
що го през челото со сабята си тръсна
и му косматий лоб на две парчета пръсна;
под тежкия му труп приплюснат, изрева
юначний колага и сабя изтърва
от сгърчена ръка — а хвърли се Гошана
върху му, с тежкий ток на чизма подкована
затъпка зарад вик разчекнатий му зев…;
Мъдрителя — и той! — бог знай отдека, с рев
се спусна, ликът му опръскан с кърви, ляво
ухо увиснало окастрено — и право
лети, най-дето е лют кървавия бой:
където Чиф-и-тек и счумрений Братой
и Влад от Попинци до Влаха, и Сокола
до Ворча и Боян от Бъта с Гюро Лола,
подгонили врагьт, напред и все напред
налитаха… Съзрял Мъдрителя, Пелет
извика, друг оттам и той извит подхвана
викът. Извърна се да види Делибана
защо е тоя вик — и виде сетен път
юнака: жулна го и скастри през вратът
лют нож; — и щик отзад под плешката го хрясна и
гърбом съпна се юнака и се трясна
назад, изпънат цял — по белий му сюртук
запръска рукнала кръвта сърдита. Тук
върху низамина налетял, сам налетя
Сокола — в острий щик изчатка и отлетя
пречупена надве челична сабя… с вик
се хвърлиха отзад, връз дигналия щик
низамин, Ворчо, Влад, Стоимен Детелина
и Бошко от Бързан, — но късно. Миг не мина,
до първия низам изникна втор и трет:
и, смушкан, метна се Сокола сам, подйет
на четири щика, и метна се и викна…
На четири страни, далеч да пръсне, бликна
от люти щикове подсърдената кръв…
Тъй свари ранна смърт юнак в юнаци пръв.
И няма за юнак кой да заплаче. Лани
едничкия му брат обесиха душмани;
на заточение изпратен за Фезан,
баща му в дивата пустиня бе заклан;
а майка му, от скръб и плач избезумяла,
през зимата умре. Не беше останала
нито една душа безгробния юнак
с въздъх да спомене. Едничкия Хъшлак
бе само, но и той, от седми пояс рода,
сълза не бе пролял той в никаква несгода,
и за Сокола пак едва ли ще пролей —
и само може би, кога му домъчней,
ще скръцне зъби в гняв и мръсно ше изпсува.
А помен? Кой ли в бой умрелий поменува —
освен, нехаяна от всички, песента!
Опръскани там на Сокола от кръвта,
юнашки помен му направиха другари:
пръв пушката изви Хъшлака и стовари
най-предния низам по бръснатия врат —
превърнат грохна се на гръб левента млад,
и превъртя очи и, зинал да извика,
приклоцна зъби з миг и надве си езика
прехапа. Повтором намръщений Хъшлак
извърна пушката и, скръцнал зъби, пак
сливоса втория низамин, но мърцина —
че вече беше го отзад навървил Дрина
през кръста с щика си… А Ворчо, Бошко, Влад
от Попинци, Стоил Диманин, Делчо Рад
от Баня — с тъмна гмеж поднре им момчета
и двете отстрана преметнати Вълчета —
се бяха хвърлили, и кой където, как
завърнал, мушкаха и тупаха: кондак
кондака цепи, щик преваря с устрем щика,
и ножа нож… реве тоз тука, онзи вика
оттатък, и псувни, и крясъци и стон, —
и завъртяха се по завалния склон
два вихра, и се тъй в бесът си див среваха,
че сепна се под тях сама земята плахо…
Вилнели дотогаз на север и на юг
вихрушки, хукнали и те сега към тук —
тъй както стърготни и гвоздеи политат
един през друг, един връз други, към магнитът,
и се сборичкани по него налепят…
И опустя окоп и ров и върх и рът,