Читать «Кървава песен» онлайн - страница 110

В таквиз нощи и дни,

когато гневния Балкан, от кръвнини

подсърден, с грозен рев вилнееше в простори,

не бяха по-добре и тез, що ги затвори

мразът в колибите. На вихрите ревът

се впиваше и там и стряскаше в сънят

изтръпналия войн, и врява и тревога

се емваше и там. Отпуснат в изнемога

на голата земя, тоз скокне прав за миг

и заозръша се несвесен, други с вик

подлавя: „Дръж! Пали! Ей на, ей там феллаха —

дръж!“ И отвред завчас настръхнала и плаха

наскочи сепната дружина. Друг след час

забъбри бозна що в просънична несвяс,

и с емната ръка, кой знай кому в закана,

запрати някого — и врява неразбрана

се дигне… Другаде, настанали от сън,

покрай жаравата на тлеещий огън

насядали, снаги от мразът вкоченени

развъврят, вслушани во вихра разярени

на воля юдинско хоро навън подзел,

и сякаш демон над коминя се привел,

и хили се реве, и киска се злорадно;

и сблъска изведнъж — и тресне изненадно

над техните глави там нещо, сшумоли

и урне се — и в миг над тях се строполи

от вихърния бяс изкъртената стряха…

С псувни и вик ройта навън изскокне плаха

и дивий вихър ги разчоголи, гласът

там на затиснати другари под снегът,

за помощ викащи, со своя рев задавил;

и кой знай дали жив от тях се бе избавил

там някой, вихъра налетял, ако пак

сам не отметнеше, връз сипкавия сняг

на бок свалената неприкрепена стряха.

И плъпнали навън злочестници в уплаха

по хлъзгавия сняг се мъкнеха едвам,

подслона дирещи към видните сам-там

колиби, пръснати по стръмнината лиха.

Премина вихърът. С тих трепет се сроиха

високо в небеса студените звезди.

От невиделица, по снежните гърди

на стихналий Балкан, мъгли се заизвиха,

и бурна преди миг нощта подбра пак тихо

уречений си път — безмълвна, дивна нощ.

И смръщений Балкан, наситил гнявна мощ,

застана пак сега величествен, спокоен —

и само в далнини там нейде, зад усоен

превал се отехти заглъхващий болеж

на великана от подсърдените рани.

Безмълвни върхове тъмнеят. Изприбрани

в колибите, бесът на вихри и студът

където бяха ги прогонили, седят

край буйни огньове борците изнурени,

и стълпи тъмен дим спокойно извисени

се вият искрещи в смразени небеса.

И само тук-таме излязъл по мраза,

бог знае от какво подзет, войник се мерне,

или на бодър страж там силуета черни

изправи се за миг над снежния редут

и пак нанякъде потъне.

                                В снежний скут

гад Орлово гнездо, на връх Свети Никола,

между колибите, по стръмнината гола

извили ред една по друга надалеч,

там, дето всеки ден най-кървави и сеч

и бой вилнееха, до стряхата вкопана

в земята, се черней колиба ниска. Сбрана

дружина тамо бди во късний нощен час

край огъня — и реч през речи до захлас

се ту подземаха, ту разговори лихи

се в миг смълчаваха, и мрачно впити, тихи,

упорни погледи се в бурний огън взрат —

и пак избухнали се думи заприпират

нечакано. Лица изпити, почернели

на битвите в димът, в студът на развилнели

планински вихъри — разрошени бради,

коси разчорлени — световните беди

без време образи неволнишки сбърчаха.

Пролетес, скитници в чужбина, те се сбраха

под знамената на опълчената рат,

която Белий цар благослови на свят,

смел подвиг. И честта на тях се падна първи