Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн - страница 8

Данаил (при тия думи на Витанова остава като зашеметен. След продължително мълчание той спира болезнен поглед върху Бистра). Майко, ще предупредиш ли татка? Аз не зная какво се тъкми, но пак… но пак те питам: ще предупредиш ли татка?

Бистра, застанала почти гърбом към Данаила, е навела глава, захапала кърпата си, и мълчи.

Данаил. Добре. Аз ще кажа като оня, който си отиде: лека вечер и — ще видим какво ще бъде утре.

Олга (го пресреща). Данаиле, аз наредих на етажерката всичките книги, които си донесъл … (недоумяваща, тихо). Какво й е на леля?

Данаил. Олга, кажи на татка, че аз няма да вечерям. Нека той не ме търси, защото ще си легна веднага. Не ми е добре от пътя.

Олга. Как така изеднаж?

Данаил (нервно). Остави ме сега на мира! (Излазя.)

Олга (готова да заплаче). Лельо, защо Данаил ми говори така? Лельо, защо плачеш…

Бистра (иска да се овладее). Аз ли? Не, не плача…

Олга. Не видях ли, че си бършеше сълзите! А… а къде отиде полковника?

Бистра. Отиде си.

Олга. Отиде си?… Той! той е казал нещо на Данаила и са се скарали. Заради мене е било, лельо, кажи ми!

Бистра (глухо). Няма нищо, Олга, успокой се.

Олга. Лельо, ти плачеш, защото ме обичаш… Аз бях разказала на полковника някои истории…

Попович (влазя). Най-после!… Господи, дреболии, а те занимават с тях по цели часове… Ще вечеряме ли? Данаил готов ли е? А Витанов де е?

Олга. Тоя господин Витанов се скарал с Данаила и си отишъл. И Данаила е сърдит, не иска да вечеря. Но аз ще се обясня с него още сега ! (Излазя.)

Попович. О-хо! Бистра, какво е станало? Ба, как изглеждаш ти! Скандал, що ли? Данаил — млад — се носи с такива идеи… Витанов също се забравя, помня го от едно време…

Бистра. Нищо няма.

Попович. Но защо Данаил е сърдит, защо полковника си отиде — и защо ти изглеждаш толкова зле?

Бистра. Нели занеш, че изобщо тая вечер аз не съм добре!

Попович. Да, но данаил е вече тук.

Бистра. Тъй. Той е тук. И голямата мъка е тук.

Попович. Бистра, какво значат тия дуи?

Бистра. Ако би могъл да не ме питаш; да не ти говоря…

Попович (я доближава). Господи, боже! Никога нникакъв облак не е имало на нашето небе, а тя трепере, като че гръмотевица е паднала върху нея…

Бистра (с примряло сърце). Желала бих да ти кажа, Сава, че те обичам днес повече от всеки друг път, и д ами повярваш.

Попович. А-а, нужно ли е това? Известно е то, Бистра! И няма защо да ми привеждаш доказателства. Мъчно можеш ме убеди в противното, т.е. че не ме обичаш.

Бистра слага глава на рамото му и изхлипва.

Нервите. Тия твои нерви! Ти почти бълнуваш. Аз почвам сериозно да се безпокоя. От година на година все повече и повече…

Бистра (въздиша). О, боже, мой.

Попович. Някоя дреболия, някакво пререкание между Данаила и Витанова и ти дохождаш до състояние да бълнуваш. Данаил ще ми разкаже всичко.

Бистра (трепва). Чакай още малко.

Попович. Ето пак!

Бистра. Ти криво ме разбираш, Сава, и аз страдам още повече. Може би… може би въпрос е за Данаила.

Попович. За Данаила?

Бистра. Ако някой поиска да ти го отнеме!