Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн - страница 10
Пейо Яворов
Данаил
Олга
Данаил. Моля ти се, отвори лампата… Благодаря.
Олга. Кажи ми открито, защо беше така груб към мене?
Данаил. Олга, аз те моля да ме оставиш на мира: няма нищо.
Олга. Нищо? А ето как отговаряш!
Данаил. Може би има нещо, което не се отнася до тебе.
Олга. Да, ето че признаваш! И ако то не се отнася до мене, защо го криеш?
Данаил. Олга?
Олга. Да, да, аз не съм никое дете и разбирам интригите на полковника.
Данаил
Олга. Видя ли как зная!
Данаил. Ах, ако можеше да занеш как страдам.
Олга
Данаил. Нямам нищо против тебе. Не разбираш ли!
Олга. Не е чудно да не разбирам. Аз често пъти говоря, каквото ми попадне. Днешното ще ми бъде за урок…
Данаил
Олга. Ти говориш като насън… Чакай да ти разкажа…
Данаил. Какво ще ми разкажеш?
Олга. За подпоручика.
Данаил. За кого?
Олга. За Друмева, подпоручика.
Данаил. Аз достатъчно зная за полковника.
Олга. Полковника…
Данаил
Олга. Оставиха ме с него, като отидоха да те посрещнат; той почна да ме подпитва.
Данаил. Какво разказваш?
Олга. За полковника. Той почна да ме подпитва, като го помолих да се покаже на прозореца и да уплаши подпоручика…
Данаил. Какво тоя подпоручик?
Олга. Какво? Закача се. Гледа ме от прозореца си. Следи ме на улицата. И той е твой приятел!
Данаил. Тъй…
Олга. Туй аз разказах на полковника.
Данаил. Добре си направила.
Олга. Добре ли?
Данаил. Свой своя е познал.
Олга. Защо говориш тъй!
Данаил. Казвам истината.
Олга. Ти без причина ревнуваш!
Данаил. Олга, ако не се отвращах, а ревнувах…
Олга. Ти се отвращаваш? От кого, от мене ли?
Данаил
Олга. Тъй ли? Ще си ида. Затова те чаках аз! Ще си ида, но тъй, че ти нивга да ме не видиш. Още утре… Истина казвам, ще си ида…
Данаил. Аз слушам.
Олга. Разбира се, по-лесно е да слушаш, отколкото да отговаряш. Ти си вече съвсем друг. Аз те обичам, а ти не… не ми вярваш.
Данаил
Олга. Сериозно ли говориш това?
Данаил. Дали говоря сериозно! Имам всичките най-невероятни основания… Желал бих да можех, макар и насън, да прошепна: може би аз се лъжа!
Олга. Ах, какви били мъжете! Какво да говоря вече. Аз като че се отегчих: нищо не чувствувам. Съвестта ми е чиста.
Данаил. Аз пък мисля, че жената няма съвест. Аз вярвах в семейното щастие, а сега не вярвам. То не съществува поради липсата на съвест у жената. Да, да, не съществува! Недей се обижда: жената няма съвест… Като знаем това, ние не трябва да вярваме, да се надяваме, да се заблуждаваме. Значи — трябва да подирим нов път към щастие…