Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн - страница 6

Бистра. Данаил!

Витанов. Нели си привикнала на тая мисъл?

Бистра. Аз не съм привикнала на тия думи, Витанов. За мене всичко беше като един спомен от някакъв лош сън…

Витанов (грубовато). Който се сбъдна в един хубав сън.

Бистра. Почакайте, чий син! Ваш… отде занете това?

Витанов. Ти питаш отде! Ти ми иса.

Бистра. Да, да, веднага след раждането, в един особен момент…

Витанов. И каза истината.

Бистра. Никаква истина! То беше едно съмнение. Никой не може да има увереност в такива работи. Какво значат писмата за една душевно болна жена? Изобщо след случката в чифлика аз не бях на себе си. В начало помислих да кажа всичко на мажа си, но не посмях. Уплаших се не за себе си, моето щастие беше вече сломено, уплаших се за него… И тогава — както бях изгубила вътршно равновесие… аз ви писах. Заклинах ви да не погубвате щастието на Сава. За него — не за себе си ви молех: за мене беше все едно: лъжата тровеше радостта ми да се чувствувам майка. Но допустима ли е разумната уверенот, че Данаил е… ваш, както го бях повярвала аз?

Витанов (тихо). А твоето бездетство преди и след?

Бистра. Може би аз съм имала своите лични причини…

Витанов. Той е мой! Смешно е да спорим: стига да го погледне човек по-внимателно… Но, Бистра, чуй: аз помня чифлика… Толково спокойствие и топлота имаше там, при вас, около тебе! Ти очарователна и Попович — много щастлив… Аз те обикнах и си въобразявах какво е да бъде човек на негово място… Моята жажда за живот като оня, който живеехте вие, беше много голяма: равна на отчаянието ми… Аз те гледах и жадувах, додето оглушах за всички длъжности… Ти се противи, ти се бори, отслабна и се отдаде…

Бистра. Нима вие…

Витанов (я прекъсва). Ну, да не спорим. Аз имах някои илюзии, може би неуместни. Но защо не извика? Ти само заплака… Защо не стреля, като дръпна револвера от кръста ми? Ти захвърли оръжието така, че после не можех да го намеря…

Бистра. Пощадете ме, млъкнете!

Витанов. Добре: било е, както ти мислиш или искаш… Днес аз зная само едно: че съм много нещастен; да бъда свързан с тебе и ти да не бъдеш моя; да имам син и той да не ме познава!

Бистра (много уплашено). Вие полудявате ли?

Витанов. Най-после попитайте Поповича какво сам той е проповядвал пред мене още преди двайсет и толкова години; съпругът е баща и съпругата — майка, инак няма съпружество. Аз повтарям словата, както са се врязали в мозъка ми; смисъла на брака не е в благословията на попа, а в благословията на природата.

Бистра (стои зашеметена, изхлипва внезапно, но се овладява бърже). Ако можете да си въобразите всичкия ужас, който ми вдъхвате…

Витанов. Бистра, ако можеш ти да си представиш какво значи да бъде човек сам-самин — в своята стая на стар ерген, — да разравя спомени и да чака един печален край! Поне да имах някой близък, ну, един брат, макар една сестра… Моите родители паднаха през време на турските кланета. Сестра ми — аз имах една сестра… тя също е минала под нож или е умряла в някой харем…

Бистра. Какво мога…

Витанов. Аз изнесох името си, с добро и лошо, през две войни и една революция: кому ще го предам?… За моето добро никой не се е радвал с мене и пред никого не съм се оправдавал за лошото. Аз често си припомням словата, които съм слушал пак от Поповича: човек не е никога горд или прав сам пред себе си. Кому мога да се изповядам?