Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн - страница 7

Бистра. Но какво искате от мене?!

Витанов. Бистра, аз не зная дали съм с ума си; струва ми се, че дишам не въздух — да! — не въздух… а някакъв пламък, който ме упоява… Аз те видях до себе си и редом стеоше нашия син…

Бистра. Вие бълнувате, Витанов. Опомнете се, приятелю; приятелю мой! Вие казвате, че ме обичате… Който обича — щади… Повторете, че ме обичате, аз искам да го чуя.

Витанов. Бистра, сърцето ми е било винаги за тебе.

Бистра. Ако е тъй, защо ме мъчите, защо ме плашите?

Витанов. Аз бих желал да умра за тебе и за моя син!

Бистра. Само него оставете! Гледайе мене, обичайте ме… Само Данаила оставете! Какво може да излезе от всичко това? Аз ще кажа, че вие сте луд; мислите ли, че няма да се боря? Ще се боря и ще победя. Вие не познавате една майка, когато иска да спаси гнездото си и щастието на своята рожба… Данаил е тъй привързан към Сава, те двамата тъй се обичат!…

Витанов. Неужели ти мене нямаш в сърцето си… ну, да оставим!… Мозъка ми кипи…

Бистра (отчаяно). Витанов, чуйте ме!

Витанов (я хваща за ръцете). Бистра…

Бистра. Едно време вие ме хванахте най-напред за ръцете и говорихте за тях… Но слушайте, оставете ми вашия адрес в София, аз ще ви пиша… (Той иска да й целуне ръцете.) Не… не, да! Целунете ги… Някога вие ги стискахте така, че аз се превих: пръстените бяха разкървавили пръстите ми. Сега аз съм привикнала на големите болки и търпя мълчаливо…

Витанов. Мила моя…

Бистра. Оставете ме вече. Всяка минута може да влезе някой. Идете си веднага. Така развълнувани, както сме и двамата… Идете си и аз ще кажа, че сте си спомнили за една много важна работа… То ще бъде странно, но все пак…

Витанов. Само една минута!

Бистра. Не, по-скоро… Аз ще дойда да ви видя утре на хотела; ще издебна време… тогава ще договорим всичко; сега — идете си…

Витанов. Искам да те притисна само веднъж до себе си.

Бистра. Не.

Витанов (я привлича). Само веднъж — и си отивам. Инак…

Бистра (мъртвобледна). Моля ви се… идете си веднага…

Данаил (влизайки). Ето ме и…

Бистра и Витанов се отдръпват един от друг; тя — като подкосена, а той — почти хладнокръвен. Данаил стои като вкаменен на прага.

Витанов. Влезте, момко!

Бистра (беззвучно). Витанов, заклинам ви…

Данаил. Защо да не вляза? Това е къщата на баща ми. (Пристъпва.) Но аз мисля… аз мисля, че други не е трябвало да влазят тук?

Витанов. Забележката ви е уместна, само че…

Данаил. Майко, не искам да те обиждам, но аз съм длъжен, в името на баща си, да кажа на господина, че той трябва… (решително) веднага да се махне оттук!

Витанов. Госпожо, той е прав, додето вие…

Бистра. Недейте ме разпъва накръст. Пощадете ме поне тая вечер.

Данаил (жестоко). Аз признавам, че изпаднах тук съвсем не навреме и на място. И затова все по-малко разбирам какво става около мене…

Витанов (свива рамене). Тем хуже для всех… Бистра, предоставям го тебе до утре! Лека вечер, Данаиле. (Излазя.)