Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн - страница 17

Олга (слисана). А-а… (След продължително мълчание.) Затова вуйчо плачеше…

Данаил. Не зная кой от двама ни е по-злочест: вуйчо ти или аз.

Олга (вмислена, много тихо). Ех, какво пък…

Данаил (ранено). Олга!

Олга. Какво?

Данаил. Ти разбираш ли…

Олга (колебливо). Как не! Знаел си толкова време един човек за баща, един човек като вуйча, толкова добър! И изведнъж…

Данаил. Но ти говориш…

Олга. Говоря, както мога. Като си бил син… син на ифицерина, няма сега да се убиеш!

Данаил. Казах ти, че аз нямам вече ни баща, ни майка, че аз изгубих всичко… Всичко в света!

Олга (загрижено, разсъдителна). Витанов ти е баща, а леля Бистра ти е майка — ето всичко. Един или друг, все някой е баща на човека… Само майката не е тъй.

Данаил. Слушай.

Олга. Позволи, и аз не съм паднала от небето. Баща си — нито го помня. Ех, не умрях, като го нямах! Майката е главното, уверявам те. Погледни: какво е къща без майка? Нели казват: детето без баща е половин сирак, без майка — цял…

Данаил. Аз съм два пъти сирак, защото…

Олга (го ласкае). Какво си дете! Работата на родителите е да… В гимназията една рускиня, учителка, ни казваше, че … (Внезапно.) Ах, падна ми косата! (Прави движение да прибере косата си, но широките ръкави на блузата се смъкват до раменете й.) А!… (Отпуща ръце.)

Данаил (опчти на себе си). Ти си много чудна!

Олга. Тая вечер ние само се чудим един на друг! (Прави още едно незъзнателно движение да прибере косите си, но пак бърже отпуща ръце.)

Данаил (станал, я поглежда отстрана). Ти си невероятна!

Олга (прехапва устни. Тихо). Истина е…

Данаил. Кое?

Олга (нерешително). Това за полковника. Днес той погледна леля веднъж… Така си приличате!

Данаил (се отвръща болезнено). Олга!

Олга. Не, няма нищо: само тъй ми се стори. Успокой се! Виждам, че ти е мног мъчно и затова, както сам говореше, по-добре ще е да заминеш… Данаиле, слушай: да се махнем оттука! И аз ще дойда с тебе. Дори можем да останем за постоянно в Париж.

Данаил. Човека като те слуша…

Олга. Какво? Ние ще заминем оттук и ти ще забравиш всичко. А че и леля Бистра е доста богата: нима тя ще ни остави!

Данаил (я обхваща и разтърсва). Мълчи! Ти говориш неразумни неща… Недей се сърди! Все пак аз те обичам. Ти ми остана едничка в живота. Олга, мила… Такава малка, такава нежна, аз те обичам. Ако не беше ти, аз бих се хварлил в Дунава… Толкова неща ми каза ти — наистина, много детински, но начина, по който ги казваш…

Олга (се притиска у него). Глупава съм, какво да направя! Може би пък е време да стана по-умна. (Дяволито.) Сега — ти само ме слушай, да не сбъркаш нещо!

Данаил (страдно). О!…

Олга (се отдръпва). Стъпките на вуйча!

Данаил. Той иде тук.

Олга (избягва при другата врата). Ще почакам в тази стая, може да не иде тук.

Попович (застава на прага, спира продължителен поглед върху Данаила и сетне, пристъпва навътре). Ела при мене.

Данаил (стоял до това време с наведена глава, полита към него, готов да се хвърли в прегръдките му). Татко!

Попович (го спира, като слага ръце на раменете му, и говори с разкъсано сърце). Моя Данаил… Всичките мечти, които не домечтавах, моята душа ги авещаваше тебе… И аз си думах: те няма да умрат!… Когато съм виждал в полето някое старо дърво и в дънера му една издънка, аз съм мислил: дървото няма да умре… Като те гледах тъй млад, тъй упорит, тъй пламенен, аз чувствувах да се завършвам в тебе и да възкръсвам за нов живот! Аз чувствувах своето безсмъртие…