Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн - страница 16

Попович. Бистра.

Бистра. Много ноши, все през онова време, ти си ме карал да се вгледвам в небето. Човек не може да не запомни твоите думи… Ти казваше: Там са написани светите слова на откровението. И после — ти говореше надълго за слънца и звезди, за бог и човек, за безсмъртие… Аз се чувствувах, че ти копнееше за това, което още не идеше…

Попович (стене). Стига…

Бистра. Аз бях измъчена от нетърпение; не толкова за себе си, колкото за тебе; не, за двамата… Аз бях много изплашена: струваше ми се, че всеки месец на празна надежда те отдалечава от мене… Почти отчаяна вече, аз чаках спасителя на нашата любов, залога за нашето щастие, смисала на нашия задружен живот! И когато Витанов посегна…

Попович (става и превит от тежестта на едно огромно страдание, излазя, олюлявайки се). Да… да, Бистра…

Бистра (горко, като че цялата й душа е разтопена в една сълза, която е натежала да капне). Данаиле… майка ти е мнгоо нещастна… Прости й, задето тя говори тъй, като че се оплаква и оправдава… Аз съм много нещастна заради баща ти, като го изгубвам, и много щастлива поради тебе, защото те имам… Сине мой, днес майка ти има единствено тебе. Ти не си само мой син, но и мой другар, мой изповедник. Аз едва бях минала двайсет години, когато те родих: струва ми се, че сме раснали заедно… Ти си бил свидетел на всичко: на моите потайни сълзи и намоиет отровени радости… Сега вече ти можеш всичко да си обясниш… Осъди ме, оправдай ме — сега, когато всичко знаеш — говори, каквото щещ… Мене стига, че те чувствувам вече мъж в света: ти си моето оправдание за миналото и моята утеха за утре…

Данаил стои бледен и сякаш безжизнен.

Олга (в небрежно домашно облекло влазя тревожно). Лельо, вуйчо плаче в стаята си, чуе се чак в моята стая… Аз се уплаших…

Бистра си обхваща главата с две ръце.

Данаил (тихо). Нещастна майко, потърси как да го утешиш; иди при него!…

Бистра го гледа един момент и после излазя.

Мълчание.

Олга. Данаиле, страх ме е…

Данаил (след малко). От какво има да се боиш?

Олга. Ей тъй: страх ме е…

Данаил. Остани, като е тъй.

Олга (пристъпва). А пък преди — аз не мислех, че имало друго, по-сериозно… Да можех сама по улиците, бих отишла у една моя приятелка.

Данаил. Ще бягаш ли оттук? И майка ми, и аз — всички искат да бягат.

Олга. Тук има нещо…

Данаил. Да, има нещо, от което не мога да избягам и аз, както ти например, без да има какво да си припомня…

Олга. Защо пък!

Данаил (в безизходна отчаяност). Но къде мога да отида, когато не чувствувам земята под себе си! Аз приличам на един метеор, който пада и гори… Преди да стъпя някак на нозете си, ще изгоря в своята мъка…

Олга (с майчинска нежност). Аз не зная за какво приказваш, но ти си много имъчен, мили Данаиле!

Данаил (сяда). Олга, днес аз изгубих всичко. Нямам вече ни майка, ни баща.

Олга. Че как тъй може да бъде това!

Данаил. И аз още дишам и говоря аз — незаконния син на полковник Витанов!