Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн - страница 15

Бистра. Аз те обичам и сега.

Попович. Данаиле, майка ти не разбира човешки език… Или поне когато й говоря аз!

Бистра. Недейте ме измъчва вече. Оставете ме да кажа всичко. Данаил е син на Витанова.

Данаил. Аз съм най-нещастния син в света…

Попович. На… на Витанова ли? (сякаш готов да се разсмее.) Нещастна жено, опомни се. (Като че ли иска да сподави едно съмнение.) Витанов — това вече!… Това е то най-смешното…

Бистра (съвсем отпаднала). Аз ще ти кажа всичко — пред Данаила… той съди майка си така свободно, че сега трябва всичко да слуша… Искам да ме чуете и двамата съдии — преди да се махна…

Попович. И ще се махнеш?

Данаил (се прикланя към стената и закрива лице върху лакътя си). Ще се махна и аз.

Попович. И ти…

Бистра. Все едно: след час или утре ти сам ще го поискаш.

Попович. Нима всичко това може да бъде истина!

Бистра (изнемогва). Мили Сава, твоята вяра ме убива. Колко по-малко бих страдала аз, ако ти беше по друг: не тъй добър, не тъй вярващ!

Попович (сяда. Почти без глас). Бистра, аз те слушам.

Бистра. То беше в чифлика, тогаз — по онова време…

Попович (като на себе си). Да, да…

Бистра. Ти се губеше по работата на оня човек, Витанова, за да го спасиш… А той ме задиряше, когато останеше сам с мене. Аз мислех това за… не зная за какво! — може би за една забава… Той ми се обясни… то беше сутринта на последния ден, през нощта той замина… Сутринта ти беше към границата… Той ми се обясни тъй ненадейно, тъй горещо и настоятелно…

Попович. Боже мой, боже мой…

Бистра. Тогава аз се борих, но той беше много… много жесток — и ръцете му бяха като желязо.

Попович (се повдига от мястото си с размътен поглед, но изеднаж се опомня). Нима е възможно!

Бистра. Аз не извиках: ето моя грях. Аз можех дори да стрелям с неговия собствен револвер… Но аз нито извиках за помощ… Не намирам в себе си и разкаяние, че не съм извикала… И пак страдам. Толкова години оттогава — аз продължавам да се боря, задъхана от железните му ръце, и не съм извикала… Ако Данаил днес не беше…

Данаил. Майко… недей!

Бистра. Аз чувствувам в онова, което е извършено, нещо много особено… Сякаш и аз, и ти, Сава, сме жертви на нещо неизбежно… Като че моята воля никога не е служила мене, а на нещо скрито, по-силно от нас.

Попович. Двайсет и толкова години вяра и радост…

Бистра. Аз съм измервала своя грях безброй пъти, питам се и сега: понеже не извиках, когато оня човек беше толкова смел, не съм ли сама искала да бъда насилена и победена? Това всякога ми е било много тъмно, но все пак мисля, че е непременно тъй ! (Мълчание.) Три години те гледах аз да очакваш. Ти често говореше, че детето осветява задружния живот на мъжа и жената… Аз бях почнала вече да мисля и чувствувам, че инак не може и да бъде… В гърдите ми се разбуди нещо по-силно от самата мене…

Попович. Тъй…

Бистра. Помня, един ден, то беше в градината на чифлика, ти откъсна едно цвете… Ти говори залистата му, за тичинките — за всичко негови тайни. После цял един час още — за живота и творението… Аз слушах и чувствувах, че ти мислеше за друго…