Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн - страница 13

Данаил. Майко, аз искам да те оправдая.

Бистра (много горчиво). Това е твърде хубаво, твърде синовно, но аз те моля…

Данаил. Аз исках да кажа, че няма истинско семейно щастие: ако то се оказа фалшиво у дома, какво може да бъде другаде? У дома, дето съществуваха идеалните условия за него…

Бистра. Млъкни!

Данаил. Не, остави ме да говоря, за мене е необходимо да домисля всичко… Исках да заключа, че семейството върху днешните си основи, да, върху днешните си основи… е, очевидно, една преходна форма. То има малко общо с вътрешния живот на човека. Тогава — не отделната личност е виновна, когато…

Бистра (умолително през сълзи). Данаиле, при друг случай аз ще взема сама да прочета книгите, от които си почерпил това, но в тоя час…

Данаил. Бащина ми заслуга е, майко, дето аз привикнах много да чета и свободно да мисля: той има такава заслуга и към тебе. Дошло е време разумно да му се отплатим…

Бистра. Добре, добре! И аз тъй мисля. Баща ти ще получи своята награда, най-голямата, ти ще останеш при него…

Данаил. Да разкриеше ти всичко на баща ми? Истината е подвиг!… Тя би била достойна за татка, но аз го обичам много — и не мога да му я пожелая. Аз не мисля, че единствената награда на праведния — тук на земята — трябва да бъде кръста. Нека поне в нашия случай той получи наградата на едно, макар лъжовно земно щастие.

Бистра (унесено). Тъй, тъй…

Данаил (увлечен). Но подир всичко, майко, аз… аз ще забравя за един момент, че съм твой син, позволи ми туй… и ще погледна отстрана… И аз ти казвам, че нищо не разбирам… Разбирам, баща ми е престанал да ти се харесва, но…

Бистра (си закрива лицето и става). Какво трябва да слушам аз?

Данаил. Най-после жената гледа на мъжете не тъй, както гледат те един на друг помежду си… най-после аз не познавам отблизо полковника. Но все пак като направя сравнението…

Бистра (стои до стената като пребита). И земята не се разгръща да ме погълне!

Данаил. Майко, аз не те укорявам. Не казах ли, че искам да съдя трезво, съзнателно, човешки? Аз разсъждавах тъй, както, мисля, би разсъждавал сам баща ми…

Бистра. Недей съди никак, ти недей!… Грехът в нашата къща е много по-голям, отколкото мислиш, и ти говориш против себе си, когато ме съдиш. Да остана тук и да мълча? Аз съм лъгала с мълчание толкова дълго, колкото години имаш ти! И ще продължавам да мълча — заради тебе и баща ти, — като се махна оттук…

Данаил. Бедния ми баща?

Бистра. Ти трябва да намериш думи да съжалиш и майка си… Мене ще ми е по-леко, ако ме съжалиш макар с един поглед…

Данаил. Не ме мъчи, майко, защото, когато ти искаш това от мене, аз се чувствувах, че не мога да го направя и че няма да го направя никога!

Бистра. Никога?

Данаил (ядно). Какво искаш! За първи път тази вечер почувствувах аз какво нещо е изобщо лъжата и съм потресен. Сега истината ме измъчва като някоя органическа необходимост. Ето, аз не те чувствувам своя майка! Казвам го, защото това ми е необходимо: не те чувствувам своя майка!…

Бистра (застава срещу него в мрачна решителност). Това вече не е по моите сили!

Данаил (яростен). Баща ми е възмутен в моята душа… Баща ми крещи, кроткия мой баща крещи в душата ми като ранен звяр. Кълна се, аз ще премажа главата на тоя полковник, който се промъква в къщата ни, за да я срине!…