Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн - страница 12

Данаил (много разсеян). Гледам ли те?

Олга. Гледаш ме, ами! Не бой се: всичко това няма да се случи с мене. Най-напред — аз не ща офицерин… Недей се мръщи: нели приказваме на шега! (Дърпа го.) Данаиле, защо се замисли!

Данаил (тихо). Аз ще се махна оттук.

Олга. Ще се махнеш ли?

Данаил. Да, ще тръгна за Франция още утре.

Олга. Какво говориш?

Данаил. Чуй, Олга. Недей ме мъчи. Ти ще разбереш по-късно. Аз не съм ти сърдит. Недей ме пита нищо…

Олга. Кажи ми само, обичаш ли ме?

Данаил. Не знам. Тая вечер — не знам. Тая вечер аз никого не обичам.

Олга. Защо, боже мой!

Данаил. Кой знай какво може да стане с мене. Може би няма и да се оженя. Имам причини. Те не са в тебе.

Олга. Аз нищо не разбирам. Като не ме обичаш, какво да направя! Да беше майка ми жива! Сега, сега аз нямам никого. Аз те обичам…

Данаил. Не плачи, Олга. Не мисли нищо лошо. Чуй…

Бистра влазя, след като е направила и прави възможните най-големи усилия да се държи спокойно.

Олга (отива при нея). Лельо, той… той иска да се махне, още утре да замине.

Бистра. Иди, миличка… в стаята си. Аз… Недей плака, ти няма защо да плачеш.

Олга излазя.

Бистра (сяда на един стол. След продължително мълчание). Ти… искаш да заминеш?

Данаил (сухо). Да.

Бистра. Данаиле, аз искам да видим кой от нас трябва да се махне.

Данаил. Аз ще замина.

Бистра. Разбрах. Но аз исках да кажа — това, че може би не ще има защо да заминаваш. Все още трябва някой да напусне тая къща. Това ми е много ясно. Но не ти…

Данаил. Аз ще замина!

Бистра. Сине мой, ето какво… Наистина… стана нещо, което съвсем променя работите у нас. Нека обсъдим всичко. Касае се за по-голямото или по-малкото нещастие на един човек, когото…

Данаил. Майко…

Бистра. Недей казва нищо. Зная какво би казал ти. След едно нещастие — което (с много мъка)… което опорочавам аз…

Данаил. Майко, защо да говорим? Утре аз ще замина съвсем тихо, ще намеря някоя причина… и всичко ще се свърши.

Бистра. Тая къща ще напусна аз, а не ти. Това е моето решение и това ще направя, няма да остане време за тебе.

Данаил. Ти си длъжна да останеш.

Бистра. Длъжна… след…

Данаил. Да. Заради баща ми.

Бистра. Заради баща ти… аз?

Данаил. Майко, ти си длъжна да останеш.

Бистра. Преди малко, отвъде, ти каза друго.

Данаил. Да. То беше първия вик на душата ми, която се…

Мълчание.

Бистра. Защо не довършиш?

Данаил. Не мога.

Мълчание.

Бистра. То беше първия вик на душата ти, която се…

Данаил. Не знам.

Бистра. Която се възмути от…

Данаил. Не знам.

Бистра. И сега ти искаш аз да продължавам да стоя тук и да мамя баща ти?

Данаил. Най-после какво да правим, ако хората са тъй създадени! Ако тям е приятно да затулят и двете си уши с възглавницата на брака? Олга искаше да ми покаже една такава възглавница, приготвена за мене… През нейните уста аз чух да говори една нова истина. Най-после: ако ние искаме от жената нещо, което тя не е способна да даде? И ако това е очевидно и ние съзнателно не искаме да го видим?

Бистра. Данаиле… тия разсъждения… (Като на себе си.) Ти би трябвало да имаш малко деилкатност и да не ги правиш пред майка си…