Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 53

Сякаш не стигна бавежа из гората, водачите поискаха да ни приведат по-далеко от широкия път — и ни тласнаха из някакви мочури и храсталаци, отдето едвам излязохме след час и повече въртене на едно място. Ние осъмнахме край Голешово, дето вече не можехме да влезем, и слънцето изгряваше, когато повихме нагоре край реката, към гористата височина. Не подир много аз се любувах оттам на угледните 250 български къщици, разстлани като върху длан. А околоселския венец от голи и обрасли висоти, през къснат на северозапад, позволяваше да се видят букет Пирински върхове, сякаш нарисувани върху кристала На утринното небе.

Скоро дойдоха голешовяни с благопожелания по случай празника на „Св. Георги победоносец“ и с по-важното — храна за „бъдащите победители“. Те съобщиха, че дядо Илия Кърчовалията, войвода на демирхисарската околийска чета, се намира с петнайсет души на Черния връх, час и половина от нас, на път също за Ловча. А кой знае отде, при него бил и подпоручик Танушев, дошъл с 5–6 момчета да предложи услугите си на вътрешната организация. Ние им пратихме известие да ни чакат вечерта, да пътуваме заедно — но турците не позволиха. И основателно се безпокояха другарите след нощесното ни блъскане нагоре-надолу и след зараншното осъмване край селото. Чий беше изстрела нощес и не видя ли ни недобро око заранта? Но гузен виновник на прибързаното тръгване, аз продавах кураж.

И изстрела ще е бил за нас, и лоши очи са ни видели, щом един турски патрул залавя ляховяни на врьщане и ги отвежда при аскера в с. Петрово, два часа далеч от Голешово. Няколко лопати по гърбовете принуждават водачите ни да послужат за водачи и на турците против нас. Те, бедни, се измъкват из неприятелски ръце, само че късно — в дима на барута. Но да не бързам напред.

Сутринта, като изпратихме гостите, аз оставих другарите да се чудят на моята вчерашна „арнаутщина“ и потънах в меко легло от миналогодишна букова шума.

* * *

Тряба да съм спал четири и повече часа непрекъснато. Помня, че ме разбуди един силен шум, сякаш от вихрушка, която превива дървесата. Сянката ме бе оставила и отслабналото слънце биеше право в очите ми. Аз помислих, че пладня е минала вече, и направих движение за часовника си. Тъкмо в това време нов шум, далеко надоле, привлече вниманието ми. Там, сред раздигнати като рой пеперуди сухи листа, се мярнаха за мигновение главите на някои от другарите и изчезнаха. Не разбрал още какво става, аз погледнах бърже нагоре: двайсет стъпки от мене дебнеше аскер…

Подир това иде един момент, от който помня малко нещо. Едва ми се мержелее — и сякаш повече в чувството, отколкото в паметта, — че сграбих леката си кавалерийска манлихера и се търкулих надоле. После — зная го повече като някой сън, отколкото като една действителност — десетки куршуми изпращяха между клоните на буките и ме поръсиха с вейки и листи. По-нататък, без да се замисля или поспра, аз скачах от главоломна височина в дълбоки трапища, пълзгах се и пак ставах и може би за пет минути се озовах при реката, отдето сутринта бяхме изпълзели догоре за не по-малко от половин час. А зад мене, по височините, войници опасваха с веригата си планинската гънка с очевидно намерение да ни изкарат като зайци край селото. И аз поех тичешком пътя нататък, прикриван от храсти и завои.