Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 23

— Нека дойдат! — промълви мрачно и Стоянов, като наведе глава.

Аз се слисах от тълкуването, което се даде на съвета ми, и огорчен — нито се опитах да възразя. Подир минута той заповяда:

— Хайде, излазяйте вън, ще вървим. Не пущайте селяните да се отдалечават, и те ще дойдат с нас.

Когато всички бяхме вече на двора, Стоянов се обърна натъртено към мене:

— En avant, s’il vous plaît!…

И подир няколко минути ние бяхме в запустялата къщица, която състоеше от един тесен пруст и една стая — широка, колкото да ни побере. Цял наръч сено, разпръснато по всички ъгли, един чувал, пълен со слама, и едно триножо столче край огнището, обърнато с краката нагоре, свидетелствуваха, че хората в тоя край въпреки чуждите приказки не са много лакоми към чуждото благо…

Както и да, щом влязохме, Стоянов зае войводското си положение. И сега той се показа особено любезен, като заповяда да турят в противоположния на вратата кът столчето и посочи, че там е моето място. Огнището беше дадено на селяните, които се свиха мълком в самото му дъно. В стените към изток и север се пробиха дупки, при които бяха оставени по двама наблюдатели. Също тъй при двете прозорчета, към запад и юг, увиснаха по двама часови. Но ето че някой се досети за онуй, което нивга не може да се забрави: храна за двайсет и няколко души. Стоянов я поиска от коджабашията, като му поръча да направи и сметка, за да му бъде заплатена.

— Ние от народни хора пари не сакаме, но наше добро сте кренали! — заяви последния.

— А ние от сиромаси хора като вас — отвърна Стоянов — без пари нищо не вземаме…

Това беше агитация против нас, „вътрешните“. И плодовете на тая агитация в Кочанско бяхме вкусили вече и ние, против които се правеше, и ония, които я правеха.

Коджабашията поиска да излезе, но войводата го спря:

— Почакай. И друго имам да ти кажа. На лоши хора правим добро. Вие сте лоши хора и в нищо не ви вярвам. Затуй ще задържа през целия ден и додето бъда в селото ви тия ваши селяни. Хубаво да помниш ти, кажи и на всички, които са видели, че сме тук: нападнат ли ни турци, ще знам, че сме издадени от вас. И в такъв случай ще изколим всички тия вашенци…

— Е както сакате. Ке кажем.

— Чакай, има още. Един тъй, други инак, па дявол знае кой говори истина!

Тук Стоянов ме погледна с крайчеца на окото си и след кратка пауза продължи:

— Ако има наблизо негде „вътрешна чета“ и ако тъкми да ни нападне — ти всичко знаеш, стар крът, но мълчиш! — ще ги предупредиш, че има в ръцете ми техен човек… По напред ще падне неговата глава, па тогава ще си премерим силите с тях…

— Нема, как да кажем — опита се да възрази коджабашията.

— Отивай сега върши, каквото ти казах. Не ще много думи…

И Стоянов седна на чувала, като отпусна глава на ръцете си. След една безсънна нощ, при слабата виделина в стаята, той изглеждаше съвсем изнурен и съкрушен. Моя противник не приличаше да е за работата, с която се беше нагърбил — работа груба и тежка, за която е нужно ако не един гранитен дух, поне едно безогледно увлечение. Но по всичко се виждаше, че у Стоянова нямаше нито едното, нито другото. Мъж високо благороден, но човек на афекта, по едно време той забрави, че пред него стои пленник, а не другар, и даде изход на онова, което беше накипяло в душата му: