Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 25

— Да? — преглътнах слюнката си аз, слисан от ненадейността на клеветата. Подир това, без да мога да продумам, аз се примъкнах с пламнала глава до попарника и почнах да ям, като взимах отвред. Почти всеки залък се спираше на изсъхналото ми гърло — и безсилен да подигна големия бъкел, аз го навеждах настрани и полягах да пия вода.

— Разбойник, братоубиец, жив да го одерем, кожата му с плява да напълним — ръмжаха хората от четата, може би в очакване началнишка заповед да ме разкъсат на парчета.

Аз се обърнах към Стоянова, без да го погледна:

— Сега почакайте няколко минути, да видите следствието на отровата, турена в ястието по моя поръка…

И се оттеглих на мястото си в къта.

А четниците, без да чакат позволение, се нахвърлиха върху попарника, подканвайки Стоянова, който казваше:

— Не ща им хляба на тия хора, не ща и да ги гледам!…

— Г-н Стоянов — обадих се аз: — ще позволите ли да попитам отде имате сведенията си за всичко, което ми казахте преди малко? Щом го вярвате, не трябваше да мълчите от снощи насам — ваша длъжност беше веднага да направите подробно разследване. Предварително ще ви кажа, че съм агитирал против домогванията на вашия лагер, но веднъж поведена борбата между нас, вие сами бихте се чудили, ако не го сторех. Частно за вашето дохождане, имах случай да го кажа вече, не знаех положително нищо до момента, в който бях заловен. Инак, по длъжност, може би щях да предприема какво да е против вас. Но преди всичко, бъдете уверени, бих взел мерки да не падна тъй лесно в ръцете ви. С това, разбира се, не се оправдавам — и вие имате право да постъпите с мене тъй, както разбирате интересите си: аз съм ваш противник и ваш пленник. Но отхвърлям обвинението, което ми беше направено. Отхвърлям го с възмущение като измислица и клевета от край до край!…

— Не аз, г. Я, а населението говори — омекна Стоянов. — Един отрича, друг потвърждава. И клели сте ги за това над оръжието си и над едно евангелие, което сте носели у себе си.

— Ето тази книга, която не е никакво евангелие, но ми е служила за такъво…

И аз подадох на Стоянова „евангелието си“: то беше руския превод на Гетевия „Фауст“, красиво подвързано томче, колкото да мине за евангелие.

— Наистина, клел съм хора над него, но съвсем не да тровят или колят някого…

Стоянов взе книгата, поразгледа я и се усмихна. После той я посочи на селяните и попита:

— Това ли беше?

— Това! — промълви гузно единия от тях лежешком, като се подигна на ръка. Той беше Атанас, аз го познавах, бивши ръководител на местния селски комитет, когото бяхме заместили с друг поради някаква нередовност в сметките му. Очевидно Атанас отмъщаваше и аз казах туй на Стоянова.

Но селянина се озвери. Той се изправи, огледа се около себе си, после се втренчи в мене, ухили се, бог знае защо, като показа редки прогнили зъби, над които щръкнаха руси четинести мустаци, примигна с малки лисичи очи и додаде:

— Тъй беше. Тъй кажувахте. Леб да не им даваме. Нека си одат, отдекато са кренали. Ако не сакат, ако бият, и ние да ги бием, да ги тепаме. Аз кажувам, тъй беше!…