Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 21

Вратата се отвори и ето ни в широка стая, пълна с въоръжени хора, заняти едни с почистка на оръжието си, други с кърпеж на дрехите си, трети най-сетне, увити в кепета или износени войнишки шинели, лежаха по кътовете свити на кълбо. — „Водят го, вижте го!“ — И тълпата отвори път към огнището, дето се изправи рус, малко слабичък, хубавец офицер, като бършеше с ръкава на мундира си сълзи, бликнали от дима на хвърлените в огъня съчки. Той ми подаде ръка любезно усмихнат:

— Bon soir, monsieur Я., при такива ли обстоятелства трябваше да се запознаем! Седнете, моля, и се огрейте. Фу, изкипяха ми очите…

„Откъде“, „накъде“ — разпитвахме се ние, сякаш при среща в някое софийско кафене, и се задоволявахме с уклончиви отговори, под които криехме всеки своята мисъл. Разговора се докосна и до взаимните ни гонитби, при което и двама еднакво съжалихме, че не може да се постигне едно искрено споразумение, и мъдро отсякохме:

— Историята ще дири правия и кривия; а сега нека всеки от нас изпълни дълга си, кой както го разбира…

— Жално само, че всичко става за сметка на тия нещастници! — въздъхнах принудено аз, като посочих двама-трима селяни, които стояха в един кът и разговаряха с хора от четата.

— Уви, за тяхна сметка! — въздъхна и Стоянов еднакво принудено.

Настана продължително мълчание, през което моя събеседник разбърка няколко пъти пепелта на огнището и ненадейно се обърна:

— Кажете ми право, аз ще се положа на вашата дума, има ли тук някаква чета на вътрешната организация?

— Не! — отвърнах решително аз и не лъжех. — В околията няма, освен мене, нито един нелегален от вътрешната организация.

— Но аз имам положителни сведения, че ако не в това село, то сигурно в някое от околните има организационна чета, която следи движението ми с намерение да ме нападне при първия удобен случай.

— Пък аз ви казах истината.

— А вие знаехте ли за моето идване?

— Узнах го тая нощ от вашите хора…

Стоянов дигна рамене и отново забърка пепелта. И понеже дотук той ме третираше само като гост, аз рекох да опитам една дяволия. Затова ъбрнах глава навън и трепнах уж изненадан:

— Ах, съмва се! Извинете, г. Стоянов, че тряба да ви оставя.

— Къде?

— Ще отида в махлата, отдето дойдох.

— Моля да прекараме деня заедно; ще преденуваме тук…

Ние се вгледахме един-другиму в очите и се усмихнахме — което значеше: „Добре се разбираме!“

— Мога ли поне да поизляза вън от тоя дим, на който, както се вижда, и вие няма лесно да привикнете?

— Моля, моля… — задави се Стоянов и затърка очите си с голи пръсти.

Когато аз бях вече при вратата, той подшушна нещо и двамата едряци ме настигнаха. Единия от тях посочи сайванта:

— Ето, на̀, тук ще стоиш!

И аз се сложих там, а от двете ми страни се настаниха пазачите…

Топъл беломорски вятър беше повял и разредил мъглата в небето. Изплувалия изпод тях месец обливаше в млечно сияние обрисуваните върху недалечен хоризонт върхове на Голак и Плачковица. Грабнали се от юг тъмни облаци, с посребрени от лунната светлина краища, се надтичваха към север, дето летеше и моята мисъл: всичко мило и драго, което бях оставил там, тежеше на душата ми с цялата си огромна маса. Аз бях под стража у врагове, които имаха на своя страна всяка повеля на здравия революционен смисъл да ме пратят на оня свят.