Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 22

И аз си мислех за необозримия човешки свят, посред чиято карта съществува едно турско царство, превърнато от нас на решето. В изключителните условия на това нещастно царство, ето изключителния вихър на една кървава борба. Заедно с нищожното малцинство активни сили при целия народ, тук аз играех ролята на герай — и жертва в момента. Това обстоятелство ме изпълняше со самодоволството на едно удовлетворено самолюбие, на една засладена гордост. Мъката в душата ми беше сладка мъка — сякаш целта на живота е красивата смърт.

А зората се бе пукнала вече. В къщи спореха нависоко за мястото, дето трябва да преденува четата. Хазяина, селски коджабашия, говореше заплакано:

— Не може, бракя, така ви кажувам, не може тука. Аскер иде сваки ден и полякот сваки ден обикаля. Ке стане нещо, па ойдохте и вие — златни, ойдохме и ние — сиромаси…

— Е, хайде да видим къде може!

Стоянов и коджабашията — едър българин с безвъсо керемидено лице — излязоха на сайванта, сподирени от четници и селяни.

— Ей на̀, близо е, току да сегнеш, там ке стигнеш — посочи коджабашията една отделена от махлата запустяла къщица.

— Ех, народ, народ! — цедеше през зъби Стоянов, като се подигаше на пръсти и гледаше нататък. — Ще ви кажа вам едно „там ке стигнеш“, като подвикна на момчетата да турят ножовете на пушките…

Аз се бях изправил, също загледан към посочената къща, и без да ща, помогнах на селяните да прокарат своето. Къщата стоеше на самото шосе, изпънато между Царево село и Виница. Аз обърнах вниманието на Стоянова върху това обстоятелство, като му съобщих още, че ежедневно се движи войска по тоя път. Не би било чудно, ако на някой манафин се поиска да надзърне в предполаганото деновище.

— Ами какво да правя? — попита той. — Видите ги какво ми нареждат.

И аз го посъветвах да остане в махлата, без да обръща внимание на заплашванията, като освободи само къщата на коджабашията. В нея наистина не е благоразумно да се денува: кой отдето се отпъне — там влазя. И прибавих, че най-практичното е за една голяма чета като неговата, която се състоеше от двайсетмина, да се раздели на групи в две или три къщи. Защото тъй освен дето ще бъде по-удобно, но в случай на откриване неприятеля ще бъде твърде затруднен в обграждането. Ще ме колят ли, какво ще правят пленителите ми — не знам — мислех си аз, — но ако бъдат нападнати от турци, отивам за права бога с тях…

Види се, че бях достатъчно компрометиран в очите на цялата чета, щом една и съща мисъл почти едновременно мина през ума на неколцина души, които изръмжаха: — Ахъъ…

А един сух висок мъж, с черна опълченска брада, облечен в униформата на старши горски стражар и изпълняващ в четата подвойводска длъжност, ненадейно избухна:

— Виж ти, виж го ти! Да се разделим — значи не е лъжа… Ти, приятелю, пази ума си за вашите коцкари! Нека дойдат, ние ще ги чакаме…