Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 20

Най-после те влязоха, сякаш насила тласкани от някого извън, и аз се разцелувах с тях, по един скверен обичай на братосване в Турско. Но додето извършвахме тая церемония, снахата на хазяина се обади учудено:

— Я-я, байо Веселине, ти ли си, бре?

Единия от гостите се обърна:

— Позна ли ме, булка Йованице — аз съм!

Булка Йованица позна Веселина, но и аз прехапах устна, като чух това име. Уви, беше късно: двамата юнаци стояха вече от двете ми страни, готови да ме задушат в мечешките си лапи при най-малкото движение да похвана оръжието си.

Случи се онова, което нито ми бе минавало през ума. Никой не очакваше върховистите в Кочанско, поне през тия дни. Защото ние мислехме, че сме турили вече ред в тоя край и че сме направили влазянето им невъзможно. А ето ги — вмъкнали се и вървят в петите ни. Населението им предава тайните ни, защото идат с голяма чета. Утре турците ще се явят цял полк, тям пък ще бъде предадена тая чета, защото ще бъдат по-силни. Кочанско не се поправи вече.

— Значи ти си Веселин — казах аз, — куриер на организацията от това село, който преди месец премина към върховния комитет?

— Па що, като е тъй!

— Нищо. Ами с кого сте?

— С господин Стоянов.

— С кой Стоянов?

— Софрони Стоянов, офицерина.

— Къде е той, в Блташката махла ли?

— Там!

— Да вървим тогава…

И ние тръгнахме: Веселин напред, аз подир него — и мълчаливия през цялото време Веселинов другар подир мене.

Вече минуваше полунощ и сивото небе се разстилаше над нас, без ни една звездица да хвърли лъч в гробната тъмница, из която бързахме леки като сенки. Съпътниците ми вървяха мълчаливо, с поръката на началника си в ум, както узнах по-късно — „жив или мъртъв“, да ме отведат при него. Аз пък размишлявах върху онова, което ме очаква, и разбира се, не можех да се надявам на нищо добро. Защото имаше осветена практика, според която пленяваните от двата враждебни лагери се считаха предварително осъдени на смърт. Така Алексо Поройски, по заповед на Донча Златков, беше разбил с приклада на пушката си черепа на Александра Илиев. Другари на последния пък заловиха близки хора на Донча и ги изклаха върху гроба на скъпата жертва…

Аз съобразявах, като претеглях обстоятелствата на пленителите си, че много по-разумно от тяхна страна би било да ме претрепят веднага, отколкото да го направят, след като ме извадят пред селяните. Аз мислех, че на определено място из пътя вървящия подир мене ще забие щика си в гърба ми. И очаквайки това, аз вървях вцепенен — без страх и без кураж, превърнат на едно единствено чувство: да предугадя първото мръдване на противника, да стрелям с револвера си и да бягам — къде, бог знае. И затова не малко се учудих, когато след половина час се озовахме в Балташката махла пред вратата на една къща, дето трепнаха сенките на двама часови. Един дебел глас попита:

— Кой е?

— И-ха, не видиш ли!

И ние минахме между два щика, като поехме стълбата нагоре. В същия този дом по-миналия ден аз бях влазял съвсем иначе.