Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 18

— Дядо, прощавай…

И като се наведох, моите сълзи капнаха на неговата старческа ръка.

Дълго време аз гледах нещастния човек да мотае нозе надолу по стръмнината и после кривнах да се предам на близката стража, за да намеря по-равен път към Кюстендил.

В плен

В борбата между централисти и върховисти — вътрешни и външни — бе се разгоряла по всички линии. Граничните с България околии бяха поле на агитации, в които турчина оставаше на заден план, ако не биваше съвсем забравен. Населението ли не бе кадърно да ни разбере, агитаторите ли бяха хора за неразбиране — не знам, но постигнатите резултати бяха твърде печални. В повечето случаи селяните оставаха при убеждение, че трапезата, слагана на „освободителите“, е тясна да побере всички. И когато тия освободители бяха слаби, силния в коварството си роб ги изпращаше по дяволите…

Един от най-компрометираните райони в това отношение беше — и си остана — Кочанския. Развращението сред народа в тоя край достигна невероятни размери. Само през първите три месеца от 1902 година той мина на своя сметка в историята на революционното движение ред незаличими престъпления: на 6 януари местната чета бе упоена в с. Бигла с опиум и предадена в ръцете на турците. И деветмина момци, притиснати в несвяст, бяха избити до крак. — На 10 февруари четиринайсет души работници, между които и пишущия, може би предадени, бяхме пропъдени от с. Гърлено посред пладне. — На 13 март обаче неколцина от същата група, формирани заедно с други като районна чета наместо избитите в Бигла, бяха знайно предадени в същото село. И от тях не остана жив нито един. — А две седмици по-рано, на 28 февруари, Гоце Делчев, с двайсетмина другари бе предаден в с. Разловца. Благодарение на силния студ турците не можиха да употребят пушките си и нашите хора се спасиха из храсталаците на Плачковица планина.

Из тоя район — през февруари 1902 г. — аз биех по криви пътеки зимните тъмнини. На 13, фатално число, осъмнах и замръкнах в една махла на разпокъсаното по долища и висоти с. Драгобраща, само час и половина далеч от Виница. За следния ден имах намерение, повече от любопитство, отколкото за работа, да вляза заедно с пазаргати в тоя градец, станал исторически след аферата през 97 година, която беше напълнила България с бежанци. И подир вечеря, припекъл подвити нозе на задименото огнище, аз бъбрех с хазяина, може би седемдесетгодишен старец, чието име не съм драснал в записната си книжка.

Дядото надуваше пръстената си луличка и смръщените вежди на загрубялото му власато лице изразяваха съсредоточена мисъл. Той и домочадието му (вдовица дъщеря, която предеше над главите ни, и снаха с гръден младенец на ръце, винаги заплакана по неизвестно къде пропаднал мъж) за първи път виждаха човек от моята проба. И аз се мъчех да разтълкувам че харамия и комита не е едно нещо и че комита не ще каже, както стареца искаше да мисли, пак харамия — но само „даскал“, тоест „учен“. Най-после бяхме се поразбрали и той се досети да ме пита откъде съм родом. И когато се измамих да му кажа, че не съм от Турско, носа му сякаш се проточи от удивление. Той ме погледна, помисли и продума: