Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 17

— Що вършиш, човече?

— Сърце ме боли.

— Като те боли?

— Така ке мине.

И ние изменихме реда: куриера пръв, стареца в средата и аз на края, като съкратихме дистанцията и полетяхме напред, защото кучетата от колибите вече лаяха раздразнено. Фокусника се забрави и опита да подскочи още веднъж. Но аз го дръпнах за клашника и той не успя.

След полунощ ние бяхме вече на границата, собствено — при турските постове, защото до тернтариалната граница, или водораздела, имаше още час място. Сега трябаше да издебнем двата турски поа трула, които обхождаха участъка си един срещу други. Ние щяхме да прехвърлим линията, когато единия от тях мине и се отдалечи. Аз прилегнах зад дънера на някакво дърво, около което имаше изобилен храст от издънки. Стареца бе настанен зад един трънак, да е сетина стъпки далеч от мене. Изчезнали в сенките на храстите, ние трябаше да чакаме връщането на Миле който отиде по „рекогносцировка“. Подпрял чело на ръка, аз бях почти задрямал, когато трънака изсъска:

— Аскеро!

— Мълчи!

Додето забележа трите войнишки сенки в бели навои и с пушки на рамо, дядото се изтъркули край мене:

— Аскеро…

С дяволската ловкост на безумния гняв аз се озовах върху гърба на другаря си. Сякаш да излея всичката злъчка, набрана из пътя, аз го тъпчех и душех с колене и ръце. Той пъшкаше под мене и се кикотеше глухо. А на петдесет крачки от нас турския патрул отминаваше спокойно. Може би и в самозабравата си ние бяхме инстинктивно тихи. Когато под няколко минути куриера се завърна, аз още натисках в земята побелялата глава на стареца. Колко бях огрубял вече и как ми е отвратителен сега тоя спомен!

Ние минахме опасната линия почти лазешкомпрехвърлихме върха и излязохме на широка пътека. Аз освободих Миле да се върне и тръгнах надоле, сподирен от дядото. България — ето ни вече на българска земя и ако бях по-малко уморен, сигурно щях да чувствувам нещо.

В една нива край пътя ние видяхме куп слама и се заровихме там да починем до утрото. Беше доста напреднал дневен час, когато стареца ме разбуди. Той мъкнеше полека чантата ми, на която бях сложил глава:

— Спи, спи. Я рекох за леба.

— Ти нямаш ли?

— Изядох го. Колко беше!

Аз извадих хляба си, извадих едно парче сирене, извадих пакетче ментова захар, извадих всичко, каквото имах за ядене, и го дадох на другаря си. Дадох му го с наивно озлобление и седнах да гледам как той протяга врат и пули очи, преглъщайки големите сухи залъци.

Ние тръгнахме напред и тряба да сме минали през дивно живописни места. Но аз нищо не гледах — и ако гледах, не виждах; — в нервите ми бяха заседнали много неприятни усещания. Подир час надясно в един дол се показаха купчина къщи. Според указанията, които имахме, това беше Раково.

— Е, дядо, ето твоя път. На ти два бешлика, па со здраве!

Дядото се огледа наоколо, гледа една минута към селото, сетне погледна и мене в очите. Аз почувствувах, че неговата душа заплака с кървави сълзи. Душата му питаше може би — защо той се е родил, защо живее и върху кое бунище отива да умре? Когато му подавах парите, той поиска да ми целуне ръката, но аз я отдръпнах и едва можах да промълвя: