Читать «Кутия за енфие» онлайн - страница 44

— Като мадам де Вол…

— Не, мадам де Вол е съвсем друг тип… Видя ми се прекалено студена и умна…

— Вие говорихте ли с нея?

— Едва вчера. Върнала се е от Бейрут в малък отпуск. Но не можа с нищо да ни помогне… Нито познава тримата господа, нито пък е видяла и чула нещо подозрително.

— Изглежда, че прекарва повече от времето си в чужбина?

— Естествено. Но предлагам да не говорим тая вечер по работа, драги колега… А да си хапнем добре.

Хапнаха наистина много добре в един хубав италиански ресторант, но предпочетоха френско вино. Изпиха двамата една бутилка, Дюран се приготви да поръча втора.

— Стига за днес! — възпротиви се Димов. — Струва ми се, че ще имаме повод за един гуляй накрая.

— Вие сте оптимист? — попита Дюран учудено.

— Както винаги! — усмихна се Димов. — А вие?

— Освен ако носите някаква хубава новина — каза Дюран. — Иначе работата ми се вижда съвсем безнадеждна.

Приключиха с кафе и чашка коняк. Тоя път Дюран беше със собствената си кола — доста престарял и раздрънкай ситроен.

— Ще ми позволите ли да се поразходя малко пеша? — каза Димов. — Не сме далеч.

— Винаги на ваше разположение — усмихна се Дюран. — Само гледайте да не се загубите…

Малка спокойна разходка по „Сен Жермен“ край терасите на хубавите кафенета, вече доста опустели, и се прибра в хотела си. Доста неудобните за един българин френски легла не го затрудниха особено — той се събуди в чудесно настроение и слезе в ресторанта да закуси. Оказа се, че е пръв — никой в тоя град на туристи не се престараваше в сутрешното ставане. Служебната кола дойде да го вземе едва в девет и половина часа.

Както очакваше, кабинетът на Дюран се оказа просторен, но неуютен. Не можеше да се очаква нищо друго от старата сграда, в която се помещаваше службата. Прозорците бяха много тесни, таванът — много висок. Гипсовите стени изглеждаха достатъчно замърсени. Само старото стилно бюро говореше за поколенията френски полицаи, които бяха минали през тоя неугледен кабинет. И удобните кресла, които миришеха на тютюн и истинска кожа.

— Седнете тук! — Дюран посочи най-близкото до бюрото му кресло. — Ще пием по едно кафе, нали?

Той поръча двете кафета и когато вратата се затвори, каза усмихнато:

— А сега да видим какво ми носите.

Димов отвори чантата си и извади оттам кутия за енфие. После едва ли не тържествено я положи върху бюрото му.

— Какво е това? — попита той учудено. — Кутията на Периа?

— Не съвсем — отвърна Димов. — Това е нейната съвсем точна имитация…

— И за нея дадохте двеста долара? — попита Дюран явно разочарован.

— Не, разбира се. Двеста долара дадох за сведението, че оригиналът е бил купен от Периа… И то за седем хиляди долара. Кутията наистина представлявала солидна ценност, господин Дюран… Периа е направил добра сделка.

— А как се сетихте, че Периа е купил оригинала?

— Не беше толкова сложно! — отвърна Димов. — Не допусках, че човек като Периа ще купи нещо евтино. Още повече, че сега никой не употребява енфие. Освен трва от митническата му декларация узнах, че в Истанбул той е внесъл десет хиляди долара в травел-чекове. От тях в София бяха останали само три… Къде можеше да бъдат другите?