Читать «Кутия за енфие» онлайн

Павел Вежинов

Кутия за енфие

ПЪРВА ЧАСТ

Всички „Хилтон“-и по света са еднакви — като брадавици, като майски бръмбари, като лалета. Някаква подобна нелепа мисъл се въртеше в ума на едрия мъж в спортен костюм, който седеше във фоайето. На кръглата масичка пред него бяха поставени малка бутилка „Туборг“ и кристална винска чаша. Като някакъв престарял френски маршал той пиеше своята бира именно във винска чаша, на малки, предпазливи глътчици. Чувствуваше се отегчен и в същото време някак дълбоко изтръпнал. И като че ли не съзнаваше точно къде е — в Капабланка, в Монтевидео, в Найроби? Все същият реквизит, все същите младолики американски бабки с шапчици от изкуствена слама и съблазнителни воалетки, плоскогърди и енергични като хлебарки. Между прочем две от тях доста отдавна поглеждаха към масата му. И имаше за какво. Беше хубав мъж, доста изтънчен, макар и с малко едри черти на лицето си. Неговият отегчен вид ги привличаше като магнит. Всъщност това беше мъжът на мечтите им, но знаеха, че като всяка мечта и той е непостижим. Много по-лесно беше да си купят някой жиголо в нощния клуб или дори някой хубавичък местен студент, останал съвсем без средства.

Мъжът отпи още една глътка и погледна часовника си. Беше пет без десет. До самолета оставаха повече от три часа и, естествено, най-разумно беше да си почива в стаята през това време. Но хотелската самота винаги го бе потискала, досега не се бе научил да я понася. По-добре тук, всред бабките, недалеч от бара, от който в тоя момент се носеха свежите миризми на коктейлите. Все пак не се чувствуваше сам. Точно в тоя миг към масата му се приближи доста възрастен мъж с осанката и профила на Фердуси. Само маслено-зелената му униформа подсказваше, че е обикновен хотелски служител.

— Господин Периа, викат ви на телефона — каза той вежливо.

Мъжът мълчаливо кимна. Беше го предупредил, разбира се.

— Втора кабина — добави служителят.

Господин Периа прекоси бавно фоайето под очарованите погледи на двете американки и влезе в кабината.

— Кой, моля?

— Господин Периа? — попита гласът отсреща. — На телефона Айвазян… Стоката е готова, господин Периа!…

— Добре — отвърна мъжът. — Идвам след малко.

— Не се безпокойте, господин Периа. Ще ви чакам, докато дойдете…

Периа затвори телефона и излезе навън. Фердуси стоеше почтително на няколко крачки, без да губи докрай своето източно достойнство. Периа му пъхна небрежно пет долара и каза кратко:

— Едно такси, моля!

Прислужникът мигновено оцени щедрия бакшиш, гръбнакът му опитно се огъна.

— Имаме готово, господин Периа!

Таксито беше грамаден червен кадилак, почти половин яхта. И точно като яхта люлееше на меките си ресори. Вратът на шофьора — мършав, немит и неподстриган — го накара да се намръщи. И той погледна отегчено навън. Пустота, нагрети от слънцето улици, досада. И едва сега като че ли осъзна къде е… Истанбул!… Въпреки очакванията градът никак не му бе харесал освен Златния рог, разбира се, и изящните силуети на джамиите. Улиците му се сториха прекалено тесни, пълни с вонящи мъже, с амбулантни продавачи, които крещяха прегракнало, с невчесани проститутки. Полицаите по кръстовищата пищяха като побъркани със своите никелирани свирки, шофьорите се ругаеха, просяци мъкнеха дрипите си и протягаха ръце с мръсни нокти. Преследваха го и тежките ориенталски миризми — на овча лой, на козя пастърма, на гнила риба и зеленчуци. Бе минал само веднаж по „Истиклял булвар“ и — доста! Сега таксито беше станало единственото му превозно средство.