Читать «Кутия за енфие» онлайн - страница 42

— Не вярвах, че ще си дойдете толкова бързо! — каза зарадван генералът. — Носите ли нещо?

— Цяла газена тенекия с истински пушен паламуд — отвърна шеговито Димов.

— Да сте живи и здрави! — засмя се генералът. — Ще има за цялото министерство. В лицето на ръководството, искам да кажа… А другите работи?…

— Според мене, резултатите са добри — каза Димов скромно.

— Така ли? Ето само тая муха не биваше да ми пускаш. Ами по-добре ела веднага в къщи.

Поканата беше еднолична и Димов отиде сам. Той оцени както се казва, липсата на своя помощник едва когато се принуди да изнесе тежката тенекия чак на третия етаж на жилищната кооперация. Но там бе подходящо възнаграден. Без да бързат, отвориха тенекията и останаха приятно изненадани, когато разбраха, че търговецът не ги е излъгал. Хубавата лакерда със златисто опушена кожица издаваше такъв свеж и приятен аромат, че слюнките им потекоха. Генералът извади за рибата, както се полагаше, бутилка хубаво, добре изстудено бяло вино. След като пийнаха по чашка, Димов започна своя разказ.

Говориха повече от час. Когато най-сетне свършиха, генералът замислено каза:

— Хипотезата ти е наистина извънредно интересна… И има само един недостатък, че изглежда прекалено невероятна.

— Защо невероятна, другарю генерал? Фактите я подкрепят!

— Да, разбирам, подкрепят я… И въпреки това е просто трудно да се повярва…

— Толкова по-добре! — усмихна се Димов.

— Както разбирам налага се да заминеш за Париж?

— За нещастие, няма друг изход.

— Искаш да кажеш за щастие… Тебе винаги ти върви, шефе — пошегува се генералът. — Добре, ще видиш Париж… А ако успееш и в работата, това ще бъде едва ли не прекалено.

— Мисля, че ще успея… Освен ако господин Дюран не го пожелае.

— Той наистина ще го пожелае — каза убедено генералът. — Освен ако другите не му попречат… Но не вярвам… И не се стеснявай, пийни още една-две чашки… Иначе, както се подсолихме, ще ставаш цяла нощ за вода.

Направиха всичко, както трябваше да се направи. След това Димов си отиде и за пръв път от един месец се наспа дълбоко, спокойно, истински. Но въпреки това отиде съвсем навреме на работа. Имаше една малка сянка върху сполучливото начало на операцията — трябваше да замине за Париж сам. Никак не му се искаше да огорчи Ралчев, но нямаше друг изход. Взаимните посещения трябваше да бъдат поне приблизително реципрочни.

Официалните формалности се оказаха много по-малки и леки, отколкото Димов очакваше. И Френското посолство, и министерството реагираха с неочаквана експедитивност. След като получиха официалната покана на министерството, не му остана нищо друго, освен да си ангажира място в самолета и да предупреди Дюран.

— И аз получих известието — отвърна зарадван Дюран. — И ще ви чакам с удоволствие… Отличителни белези: сламена шапка и съвсем порядъчен корем — пошегува се той.

— Нормално е — каза Димов. — Вие, французите, поне има с какво да го пълните.

— За какво намеквате?

— Поне за вашата чудесна бира.

— Макар че не съм Мегре, все пак успявам донякъде — отвърна шеговито Дюран.