Читать «Захир» онлайн - страница 83

За моя изненада, вместо да ми се скара пак, тя казва, че ще дойде с мен до мястото. На другия ден ставаме рано, отиваме там, момичето се появява, но тя не го вижда. Майка ме моли да го попитам за баща ми. Не разбирам въпроса, но изпълнявам молбата й: и тогава за пръв път чувам „гласа“. Момичето не движи устните си, но знам, че разговаря с мен. Казва, че баща ми е много добре, възнаграден е за преживените на земята страдания и ни закриля. Съветва ме да припомня на майка ми историята с печката. Предавам й това, което съм чул, а тя започва да плаче. Казва, че най-голямото желание на баща ми, докато бил жив, било да си има печка заради преживяното през войната. Момичето ми поръчва следващия път, когато мина оттук, да завържа на един малък храст парче плат и да си пожелая нещо.

Виденията ми продължават цяла година. Майка ми споделя с най-доверените си приятелки, те споделят с други приятелки и скоро малкият храст е покрит с вързани за клоните му парцалчета. Всичко се прави в пълна тайна: жените разпитват за починалите си близки, аз чувам отговорите на „гласа“ и предавам съобщенията. В повечето случаи всички са добре — само на два пъти момичето помоли цялата групичка да отиде на близкия хълм и в мига, когато изгрее слънцето, да се помоли мислено за душите на тези хора. Жените ми казват, че понякога изпадам в транс, падам на земята, говоря несвързани неща, но аз самият никога нищо не помня. Знам само кога точно ще изпадна в транс: усещам горещ вятър и виждам светещи кълба около себе си.

Ала един ден, когато водя поредната група на среща с момичето, кордон от полицаи препречва пътя ни. Жените протестират, викат, но не успяват да преминат през кордона. Отвеждат ме в училището, където директорът ми съобщава, че съм изключен поради подстрекателство към бунт и подклаждане на суеверия.

На връщане забелязвам, че храстът е изкоренен, а парцалчетата — разпръснати по земята. Сядам и заплаквам, защото тук съм прекарал най-щастливите дни в живота си. В този миг момичето отново се появява. Успокоява ме с думите, че всичко е било програмирано, включително и изкореняването на храста. Добавя, че от този миг насетне ще ме придружава до края на живота ми и винаги ще ми казва какво трябва да правя.

— Никога ли не ти е споменала как се казва? — пита един от просяците.

— Никога. Но няма значение: важното е, че я чувам, когато ми говори.

— Ще можем ли сега да научим нещо за нашите мъртви?

— Не. Това се случваше само тогава, сега мисията ми е друга. Мога ли да продължа разказа си?

— Трябва да го продължиш — намесвам се аз. — Но първо искам да ти кажа нещо. В Югозападна Франция има един град, Лурд, където преди много години една млада пастирка видяла момиче, което отговаря на твоето описание.