Читать «Захир» онлайн - страница 84

— Не е вярно — подхвърля един стар просяк с метален крак. — Тази пастирка, която се казва Бернадет, е видяла Света Богородица.

— Тъй като съм написал книга за виденията, наложи ми се да проуча задълбочено въпроса — отговарям аз. — Изчел съм всичко, което е било публикувано в края на деветнайсети век, имах достъп до показанията, които Бернадет е дала пред полицията, Църквата, учените. Никъде тя не твърди, че е видяла жена: повтаря, че е било „малко момиче“. До края на живота си е повтаряла това и силно се разгневила, когато видяла сложената в пещерата статуя. Според нея тя изобщо не приличала на видението — Бернадет е видяла дете, а не жена. Въпреки това Църквата си присвоила тази история, виденията, мястото, отъждествила образа с майката на Исус и истината била забравена. Когато една лъжа бъде повторена много пъти, хората започват да я възприемат като истина. Единствената разлика е в това, че въпросното „малко момиче“, както настоявала да го нарича Бернадет, казало името си.

— И кое е то? — запитва ме Михаил.

— „Аз съм Непорочното зачатие“. Което всъщност не е истинско име като например Беатрис, Мария, Изабел. То е описало себе си като факт, като събитие, което бихме могли да преведем като „аз съм рождението без секс“. Продължи, моля те, твоята история.

— Преди той да продължи историята си, мога ли да те попитам нещо? — намесва се един просяк, който е приблизително на моите години. — Преди малко каза, че си написал книга: какво е заглавието й?

— Написал съм много книги.

И му казвам заглавието на книгата, в която споменавам историята на Бернадет и нейното видение.

— Значи ти си мъжът на журналистката?

— Ти си мъжът на Естер? — ококорва широко очи една просякиня, набиваща се на очи със зелената си шапка и яркочервеното си яке.

Не знам какво да отговоря.

— Защо тя не идва вече при нас? — пита друг. — Дано да не е загинала! Ходеше все на опасни места, колко пъти съм й повтарял да не го прави! Виж какво ми даде!

И той ми показва същото парче плат, изцапано с кръв: част от ризата на мъртвия войник.

— Не е загинала — отвръщам аз. — Учудвам се, че е идвала тук.

— Защо? Защото сме различни ли?

— Не ме разбра: изобщо нямам намерение да ви съдя. Изненадан съм, но се радвам да го науча.

Ала водката, с която прогонваме студа, започва да ни действа.

— Говориш с нас иронично — казва един дългокос, отдавна небръснат здравеняк. — Махай се, след като смяташ, че сме лоша компания за теб.

Аз обаче също съм пил и това ме прави смел.

— Кои сте вие? Какъв е този живот, който сте избрали? Здрави сте, бихте могли да работите, но предпочитате да безделничите!

— Избрали сме да останем вън, разбра ли? Да не бъдем част от този свят, който се разпада на парчета, от тези хора, които живеят в непрекъснат страх да не изгубят нещо и се движат по улиците така, сякаш всичко е наред, докато нещата всъщност са зле, много зле! Нима ти не просиш? Нима не искаш милостиня от шефа си, от собственика на жилището, в което живееш?

— Не те ли е срам да пропиляваш живота си? — пита ме жената, облечена в яркочервено.