Читать «Захир» онлайн - страница 82

— Всеки ден вървя по един час, за да отида на училище. Гледам жените, които отиват за вода, необятната степ, дългите влакове, пълни с руски войници, заснежените планини, зад които ми казваха, че се намира огромната страна Китай. Селото има музей, посветен на родения в него поет, джамия, училище и три-четири улици. Учат ни, че съществува една мечта, един идеал: длъжни сме да се борим за победата на комунизма и за равенството между човешките същества. Не вярвам в тази мечта, защото дори в това мизерно село съществуват големи различия — членовете на комунистическата партия стоят над всички, понякога ходят до големия град, Алма Ата, откъдето се връщат, натоварени с пакети екзотични храни, подаръци за децата, скъпи дрехи.

Един следобед на връщане към къщи усещам силен вятър, виждам светлини около себе си и за кратко изгубвам съзнание. Когато се събуждам, седя на земята, а едно бяло момиче с бели дрехи и син колан плува във въздуха. То се усмихва, без да казва нищо, и изчезва.

Тръгвам тичешком, прекъсвам заниманието на майка си и й разказвам историята. Тя се изплашва и ме моли никога да не повтарям казаното. Обяснява ми — по най-простия начин, по който може да се обясни нещо толкова сложно на едно осемгодишно момче, — че това е само халюцинация. Повтарям, че наистина съм видял момичето и мога да го опиша подробно. Добавям, че не съм се уплашил и съм се върнал бързо, защото искам тя да научи веднага какво ми се беше случило.

На другия ден на връщане от училище потърсвам отново момичето, но то не е там. През пялата седмица нищо не се случва и започвам да вярвам, че майка е била права: сигурно съм заспал неусетно и всичко това съм го сънувал.

Ала един ден тръгвам по-рано за училище и пак виждам момичето да се рее из въздуха, обградено от бяла светлина: този път не паднах на земята, нито видях светлини. Стоим и се гледаме, то ми се усмихва, аз му се усмихвам на свой ред, питам го как се казва, но не получавам отговор. Когато пристигам в училището, разпитвам съучениците си дали някога са виждали едно момиче, което се рее из въздуха.

По време на часа ме извикват при директора. Той ми обяснява, че сигурно имам психически проблем — виденията не съществуват, само светът е видимата действителност, а религията е измислена, за да заблуждава народа. Питам го за джамията в града; отговаря, че в нея ходят единствено суеверни старци, невежи и мързеливи хора, които нямат сили да помогнат за изграждането на социализма. Накрая ме заплашва, че ще ме изключи, ако отново повторя какво съм видял. Изплашвам се и го моля да не казва нищо на майка ми; той обещава да не го прави само ако кажа на съучениците си, че съм си измислил цялата тази история.

Изпълнява обещанието си, аз също изпълнявам моето. Приятелите ми не обръщат голямо внимание на този факт, дори не ме карат да ги заведа до мястото, където съм видял момичето. Но от този ден нататък то се появява всеки ден в разстояние на един месец. Понякога изпадам в безсъзнание, друг път нищо не се случва. Не разговаряме, оставаме заедно, докато то не реши да си тръгне. Майка ми започва да се тревожи, защото се прибирам у дома по различно време. Една вечер ме заставя да си призная какво върша след училище, преди да се върна вкъщи: разказвам й отново историята с момичето.