Читать «Захир» онлайн - страница 85

— Кой казва, че си пропилявам живота? Правя това, което искам!

Здравенякът се намесва:

— И кое е това, което искаш? Да живееш на върха на света? А кой ти гарантира, че в планината е по-хубаво, отколкото в равнината? Мислиш, че ние не знаем как да живеем, нали? Жена ти обаче знаеше ПРЕКРАСНО какво точно искаме от живота! Знаеш ли какво искаме? Спокойствие! И свободно време! И да не бъдем длъжни да следваме модата — тук си изработваме наши собствени модели! Пием, когато сме жадни, спим, когато ни се доспи! Всеки от нас е отхвърлил робството и се гордеем с това, макар и ти да смяташ, че сме нещастници!

Гласовете започват да стават агресивни. Михаил ги прекъсва:

— Ако не искате да чуете останалата част от моята история, тогава да си тръгваме!

— Той ни критикува! — подхвърля мъжът с металния крак. — Дошъл е тук, за да ни съди, сякаш е Господ!

Чува се недоволен ропот, някой ме потупва по рамото, давам му цигара, бутилката с водка отново е в ръката ми. Духовете постепенно се успокояват, а аз съм изненадан и шокиран от факта, че тези хора познават Естер, и то по-добре от мен самия, след като са получили правото на късче от изцапаната с кръв дреха.

Михаил продължава своята история:

— Тъй като съм изключен от училище, а все още съм твърде малък, за да се грижа за конете — гордостта на нашата област и на страната ни, — започвам да работя като пастир. Още през първата седмица обаче една от овцете умира и плъзва слух, че съм прокълнато дете, син на човек, който дошъл отдалеч, обещал какви ли не богатства на майка ми, а накрая ни оставил без нищо. Макар и комунистите да твърдят, че религията е само начин да се дават фалшиви надежди на отчаяните, независимо че всички са възпитани да вярват единствено в съществуването на действителността, а това, което очите ни не могат да видят, да смятат за плод на човешкото въображение, древните традиции на степта се запазват непроменени и поколенията ги предават едно на друго от уста на уста.

Откакто храстът е изкоренен, не мога да виждам повече момичето, но продължавам да чувам гласа му. Моля го да ми помогне да опазя стадата, а то ми отвръща да проявя търпение, защото ще дойдат трудни времена, но преди да навърша двайсет и две години, някаква жена ще пристигне отдалеч, ще ме отведе със себе си и аз ще опозная света. Казва ми също така, че имам мисия, която трябва да изпълня, и тя се състои в това да помогна за разпръскването на истинската Енергия на любовта по целия свят.

Собственикът на стадото се поддава на слуховете по мой адрес, които зачестяват. А хората, които му ги разказват и които се опитват да съсипят живота ми, са същите онези, на които момичето бе помогнало през изминалата година. Накрая той решава да отиде до седалището на комунистическата партия в съседното село и там научава, че както аз, така и майка ми сме смятани за народни врагове. Това не се отразява особено на съществуването ни, понеже майка ми работи като бродирачка в една фабрика в най-големия град на областта, където никой не знае, че ние с нея сме врагове на народа и на работническата класа. Единственото, което директорите на фабриката искат от нея, е да продължава да бродира от сутрин до вечер.