Читать «Захир» онлайн - страница 147

Естер вероятно си е мислела същото и си е казвала: „Това са глупости, ние сме щастливи, можем да продължаваме да живеем по този начин.“ В края на краищата бе чела същите истории, бе гледала същите филми и телевизионни сериали и въпреки че в никой от тях не се споменаваше, че любовта е нещо повече от един щастлив край, защо да не бъде малко по-търпелива към самата себе си? Ако всяка сутрин си повтаряше, че е доволна от живота си, накрая сигурно щеше не само да повярва, но и да накара всички около нас да повярват.

Ала тя мислеше различно. Действаше различно. Опита се да ми го покаже, но аз не успях да го видя — трябваше да я изгубя, за да разбера, че вкусът на възвърнатите неща е по-сладък и от мед. И ето ме сега тук, крачещ по улиците на някакво селце, заспало, студено, изминаващ този път заради нея. Първата и най-важна нишка от паяжината, в която се бях оплел — „всички любовни истории са еднакви“, — се бе скъсала, когато бях блъснат от мотоциклета.

В болницата любовта ми каза: „Аз съм всичко и нищо. Аз съм като вятъра и не мога да вляза там, където прозорците и вратите са затворени.“

Отвърнах на любовта: „Но аз съм отворен за теб!“

А тя ми каза: „Вятърът всъщност е въздух. В твоя дом има въздух, но всичко е затворено. Мебелите ще се покрият с прах, влагата ще повреди картините, а стените ще станат на петна. Ти ще продължиш да дишаш, ще разбереш част от мен, но аз не съм някаква си част, а едно Цяло, което ти никога няма да опознаеш.“

Забелязах покритите с прах мебели, повредените от влагата картини. Нямах друг изход, освен да отворя прозорците и вратите. Когато го направих, вятърът помете всичко. Исках да запазя спомените си, онези неща, които бях постигнал с толкова много усилия, но всичко бе изчезнало и аз бях празен като степта.

Осъзнах още една от причините, довели Естер тук: това, че съм празен като степта.

И понеже бях празен, вятърът, който нахлуваше в мен, ми донесе нови неща, шумове, които никога не бях чувал, хора, с които никога не бях разговарял. Възвърнах си предишния ентусиазъм, защото се бях освободил от личната си история, бях унищожил „удобното извинение“, бях открил в себе си човек, способен да благославя другите по същия начин, по който номадите и магьосниците от степта го правеха със себеподобните. Открих, че съм много по-добър и по-способен, отколкото си мислех, и че възрастта забавя ритъма само на онези, които никога не са се осмелявали да вървят без чужда помощ.

Веднъж заради една жена направих дълго поклонение, за да се срещна с мечтата си. Много години по-късно същата жена ме накара да тръгна отново, но вече за да се срещна с мъжа, който се бе изгубил по пътя.

Сега мисля за всичко друго, само не и за важни въпроси: пея си наум една песен, питам се защо тук няма паркирани коли, забелязвам, че едната ми обувка ме стиска и че ръчният ми часовник все още върви по европейско време.