Читать «Захир» онлайн - страница 148

И всичко това, защото жената, моята жена, моят гид, любовта на живота ми, в този миг се намира само на няколко крачки разстояние; всяко нещо, независимо какво, ми помага да избягам от действителността, към която толкова се стремих, а сега ме е страх да застана лице в лице с нея.

Сядам на едно от стъпалата на къщата, изпушвам една цигара. Чудя се дали да не се върна във Франция; стигнах дотам, докъдето исках, защо да продължавам напред?

Изправям се, а краката ми треперят. Но вместо да се върна обратно, изтръсквам най-грижливо пясъка от дрехите си, натискам бравата на вратата и влизам.

Макар и да знам, че може би съм изгубил безвъзвратно жената, която обичам, трябва да се постарая да изживея цялата благодат, която Бог ми даде днес. Божията благодат не може да бъде спестявана. Няма банка, в която би могла да се внесе, за да я използваме, когато отново намерим душевното си спокойствие. Ако не се възползвам от тези блаженства, ще ги изгубя безвъзвратно.

Бог знае, че ние сме творци в собствения си живот. Един път ни дава чук, за да правим скулптури, друг път — четки и боя, за да нарисуваме картина, или хартия и писалка, за да пишем. Но никога не бих могъл да използвам чук, за да нарисувам картина, нито четка, за да направя скулптура. Ето защо, дори и да ми е трудно, трябва да приема малките днешни блаженства, които ми се струват проклятия, защото страдам, а денят е хубав, грее слънце, децата пеят на улицата. Само така ще мога да се освободя от болката си и да изградя отново живота си.

Стаята преливаше от светлина. Когато влязох, тя вдигна глава, усмихна се и продължи да чете на глас Време да раздираш, време да съшиваш пред жените и децата, насядали по пода, обградени от разноцветни тъкани. Всеки път, когато Естер правеше пауза, те повтаряха откъса, без да вдигат очи от ръкоделията си.

Сякаш буца заседна на гърлото ми, с върховни усилия потиснах желанието да се разплача и от този миг насетне не чувствах нищо. Стоях и гледах тази сцена, слушах как техните устни произнасят моите думи, бях заобиколен от цветове, светлина и хора, изцяло погълнати от работата си.

И в края на краищата, както казва един персийски мъдрец, любовта е болест, от която никой не иска да оздравее. Който се е разболял от нея, не се опитва да се възстанови, а който страда от нея, не желае да бъде лекуван.

Естер затвори книгата. Хората вдигнаха очи и ме видяха.

— Ще се разходя с един приятел, който току-що е пристигнал — каза тя на групата. — Днешният урок свърши.

Всички се засмяха и ме поздравиха. Тя се доближи до мен, целуна ме по бузата, хвана ме под ръка и излязохме.

— Здравей — казах й аз.

— Чаках те — отвърна ми тя.

Прегърнах я, сложих глава на рамото й и се разплаках. Тя галеше косата ми и по начина, по който ме докосваше, постепенно разбирах това, което отказвах да разбера, приемах онова, което не исках да приема.

— Чаках те по много начини — каза тя, виждайки, че сълзите ми намаляват. — Като отчаяна жена, която знае, че мъжът й никога не е разбирал действията й и никога няма да дойде дотук, следователно тя трябва да вземе самолета и да се върне, за да си тръгне отново при следващата криза, и пак да се върне, и отново да си тръгне и да се върне…