Читать «Захир» онлайн - страница 146

Много мъже искали да се оженят за нея, но тя чакала да се завърне нейният любим. И накрая, когато се изморила да чака и решила този път да довърши платното си, Одисей пристигнал.

— Но името на това село не е Итака. А и жена ти не се казва Пенелопа.

Михаил не бе разбрал историята, нямаше смисъл да му обяснявам, че съм се опитал да му дам само един пример. Дадох му коня си и извървях пеша стоте метра, делящи ме от жената, която някога беше моя съпруга, после се бе превърнала в Захир и сега отново бе станала любимата, при която всички мъже мечтаят да се приберат, завръщайки се от война или от работа.

Ужасно съм мръсен. Дрехите и лицето ми са пълни с пясък, тялото ми е потно, макар и времето да е много студено.

Загрижен съм за външността си, най-маловажното нещо на света, сякаш бях изминал целия този дълъг път до моята Итака само за да се покажа в нови дрехи. Докато извървявам тези стотина метра, трябва да се помъча да си спомня за всички важни неща, случили се, докато тя — или аз? — не бяхме у дома.

Какво да й кажа, когато се срещнем? Обмислял съм какви ли не варианти: „Колко отдавна чаках този миг!“ или „Разбрах, че съм сгрешил“ или „Дойдох, за да ти кажа, че те обичам“, или „По-красива си отвсякога“.

Реших да й кажа само „Здравей“. Сякаш никога не си е тръгвала. Сякаш е минал само един ден, а не две години, девет месеца, единайсет дни и единайсет часа.

А Естер трябва да разбере, че съм се променил, докато съм вървял из същите места, където е била и тя, че не съм знаел, че никога не съм се интересувал. Бях видял окървавеното парче плат в ръката на просяк, на младежи и възрастни, които изнасяха представление в парижки ресторант, на един художник, на моя лекар, на някакво момче, което твърдеше, че има видения и чува гласове. Докато вървях по следите й, опознах жената, за която се бях оженил, и преоткрих смисъла на живота си, който се променяше за пореден път.

Макар и да сме женени отдавна, никога не съм познавал добре съпругата си: бях си създал една „любовна история“ като онези, които виждах във филмите, четях в книгите и списанията, гледах по телевизията. В моята история „любовта“ беше нещо, което нарастваше, стигаше до определени размери и от този момент нататък трябваше само да я поддържам жива като растенията, поливайки я от време на време, откъсвайки сухите листа. „Любов“ беше за мен и синоним на нежност, сигурност, престиж, уют, успех. „Любовта“ се изразяваше чрез усмивки, чрез думи като „обичам те“ или „много съм щастлив, когато се прибираш вкъщи“.

Ала нещата бяха по-объркани, отколкото си мислех. Случвало ми се е да изпитвам луда любов към Естер, преди да пресека някоя улица, но когато стигнех до отсрещния тротоар, вече се чувствах като затворник; тази обвързаност ми тежеше и жадувах да тръгна отново в търсене на приключения. Тогава си мислех: „Не я обичам повече.“ А когато любовта се завръщаше с предишната си сила, изпитвах съмнения и си казвах: „Мисля, че съм свикнал с нея.“