Читать «Захир» онлайн - страница 149
Паулу Коелю
Вятърът беше стихнал и дърветата слушаха това, което тя ми казваше.
— Чаках така, както Пенелопа е чакала Одисей, Ромео е чакал Жулиета, Беатриче е чакала Данте, за да я освободи. Празнотата на степта беше пълна със спомени за теб, за моментите, които сме прекарали заедно, за страните, които сме посетили, за нашите радости и кавги. И тогава погледнах назад, за да видя следата, която стъпките ми бяха оставили, но не те видях.
Страдах много. Разбрах, че съм избрала един път, от който няма връщане, а когато постъпваме така, не ни остава нищо друго, освен да продължим напред. Отидох при номада, с когото се бях запознала веднъж, и го помолих да ме научи как да забравя личната си история, как да отворя душата си за любовта, която е навсякъде. Той започна да ме учи на традицията тенгри. Един ден се огледах и видях тази любов отразена в очите на един художник на име Дос.
Аз не казах нищо.
— Сърцето ми бе наранено, не можех да повярвам, че е възможно да заобичам отново. Той не говореше много. Научи ме на руски. Казваше ми, че степните хора винаги използват прилагателното „син“, за да опишат небето, макар и да е сиво, защото знаят, че над облаците то си остава синьо. Взе ръката ми и ми помогна да премина през тези облаци. Научи ме да обичам себе си, преди да заобичам него. Показа ми, че моето сърце съществува, за да служи на мен самата и на Бог, а не на другите.
Каза още, че миналото ми винаги ще е с мен, но когато успея да се освободя от фактите и се съсредоточа само върху чувствата, ще осъзная, че в настоящето винаги има пространство, голямо като степта, което трябва да изпълня с повече любов и с по-голяма радост от живота.
Накрая ми обясни, че страданието се появява тогава, когато очакваме от другите да ни обичат по начина, по който ние си представяме, а не по начина, по който любовта трябва да се прояви — свободно, без ограничения, водейки ни чрез своята сила, без да ни позволява да спрем.
Вдигнах глава от рамото й и я погледнах.
— А ти обичаш ли го?
— Обичах го.
— Продължаваш ли да го обичаш?
— Мислиш ли, че е възможно? Мислиш ли, че ако обичах друг мъж, щях да остана тук, след като разбрах, че ще дойдеш?
— Не. Мисля, че цяла сутрин си чакала вратата да се отвори.
— Защо тогава ми задаваш глупави въпроси?
От неувереност, помислих си аз. Чудесно е, че се бе опитала отново да срещне любовта.
— Бременна съм.
Светът сякаш се срина върху главата ми, но това усещане продължи само миг.
— От Дос ли?
— Не. От някой, който дойде и си отиде.
Засмях се, макар и със свито сърце.
— В края на краищата човек наистина няма особено с какво да си запълва времето в това затънтено място — подхвърлих аз.
— Мястото не е затънтено — каза Естер, като също се засмя.
— Може би все пак е време да се върнеш в Париж. Обаждаха ми се от работата ти да ме питат къде биха могли да те открият. Искат да направиш репортаж за ежедневието на един патрул на НАТО в Афганистан. Трябва да им кажеш, че не можеш.