Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 39

Само с елегантна поза се постига съвършена ка-лиграфия. Така е и в живота. Когато премахне повърхностния слой, човек успява да се концентрира и да види обикновените неща. Колкото по-прост и трезв е подходът, толкова е по-красив, дори отначало да изглежда неудобен.

От време на време ми разказваше за работата си. Споделяше, че се чувства вдъхновена и че е получила изключително предложение от могъщ емир. Той дошъл в банката, за да посети своя приятел, директора. (Емирите никога не ходят в банката, за да теглят пари, имат си достатъчно хора, които да вършат това.) Докато разговарял с нея, споменал, че търси някого, който да се грижи за продажбата на терени. Попитал я дали проявява интерес.

Кой би проявил интерес към терени насред пустинята или към пристанище, което не е в центъра на света? Реших да не коментирам и погледнах назад. Доволен съм, че си замълчах.

Един-единствен път тя говори за любовта на мъж, въпреки че когато идваха туристите и я заварваха там, се опитваха да я спечелят по някакъв начин. Обикновено Атина дори не трепваше, но веднъж един от ухажорите намекна, че познава нейния любим. Тя пребледня и веднага погледна към детето, което за щастие не обръщаше внимание на разговора.

— Откъде го познавате?

— Шегувам се — каза мъжът. — Просто исках да разбера дали сте свободна.

Тя не отговори нищо, но аз разбрах, че човекът, който е част от живота й, не е баща на детето.

Един ден пристигна по-рано от обичайното. Каза, че е напуснала работата си в банката и е започнала да продава терени — така щяла да разполага с повече свободно време. Обясних й, че не мога да я обучавам преди уречения час, имах да върша много неща.

— Мога да съчетавам двете неща — движение и покой. Възторг и концентрация.

Атина отиде до колата, взе касетофона и оттогава винаги танцуваше насред пустинята, преди да започнем урока, а детето тичаше и се смееше край нея. Когато сядаше да се занимава с калиграфия, ръката й беше по-спокойна от друг път.

— Има два вида букви — обяснявах аз. — Първият вид са буквите, изписани много точно, но без душа. В този случай колкото и добре да владее техниката, калиграфът се е съсредоточил изключително върху работата си — затова не се е развил, започнал е да се повтаря, не е успял да израсте и един ден ще престане да упражнява краснописа си, понеже ще сметне, че всичко е рутина.

Вторият вид са буквите, изписани технично, но и с душа. За тази цел е необходимо намерението на пишещия да се съгласува със самата дума. Тогава и най-тъжните стихове престават да са трагични и се превръщат в обикновени факти, изпречили се на пътя ни.

— Какво правите с вашите рисунки? — попита детето на перфектен арабски. Въпреки че не разбираше за какво си говорим, то много се стараеше да участва в работата на майка си.