Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 41

— Именно.

— Ако всички думи бяха навързани, те нямаше да имат смисъл. Биха затруднили възприемането. Трябва да има интервали, празни полета.

Тя кимна в знак на съгласие.

— И въпреки че владееш думите, ти все още не владееш интервалите. Когато ръката ти е концентрирана, е безгрешна. Но докато минава от една дума на друга, тя се губи.

— Как го разбрахте?

— Прав ли съм?

— Напълно. За части от секундата, преди да се съсредоточа върху следващата дума, аз се губя. Настойчиво ме завладяват нещата, за които не искам да мисля.

— А знаеш ли за какво точно става въпрос?

Атина знаеше, но не каза нищо, докато не се върнахме в шатрата и не прегърна заспалия си син. Очите й бяха пълни със сълзи, въпреки че правеше всичко възможно да се овладее.

— Емирът каза, че ще излизаш в отпуск.

Тя отвори вратата на колата, завъртя ключа и потегли. Известно време само звукът от мотора нарушаваше тишината на пустинята.

— Зная какво имахте предвид — каза накрая. — Когато пиша, когато танцувам, аз съм водена от Ръката, създала всичко на този свят. Когато гледам заспалия Виорел, знам, че той знае, че е плод на любовта ми към неговия баща, въпреки че вече от година не съм го виждала. Но аз…

Отново млъкна. Тишината беше интервалът между думите.

— …но аз не познавам ръката, която е заклатила люлката ми за първи път. Ръката, която ме е вписала в книгата на този свят.

Аз само кимнах в знак на съгласие.

— Смятате ли, че това е важно?

— Невинаги. Но в твоя случай, докато не докоснеш тази ръка, няма да подобриш… да речем… кали-графията си.

— Не знам защо трябва да търся жената, която никога не си направи труда да ми даде любовта си.

Затвори вратата, усмихна се и потегли. Въпреки думите й аз знаех каква ще е следващата й стъпка.

Самира Р, Халил, майка на Атина

Сякаш всичките й професионални постижения, способността й да печели пари, радостта от новата любов, удоволствието да си играе с внука ми — всичко това беше запратено на заден план. Бях истински ужасена, когато Шерин обяви решението си да потърси родната си майка.

В началото, то се знае, се утешавах с мисълта, че центърът по осиновяване вече не съществува, че картоните са се загубили, че служителите ще са непреклонни, че правителството току-що е паднало и пътуването е невъзможно и дори че утробата, от която е излязла на този свят, вече я няма. Но това бе моментна утеха — моята дъщеря е способна да направи всичко, тя успява да преодолее непреодолими на пръв поглед ситуации.

Дотогава темата беше табу в семейството ни. Шерин знаеше, че е осиновена, тъй като психиатърът в Бейрут ме посъветва да й го кажа, щом порасне достатъчно, за да го разбере. Но никога не прояви любопитство да научи къде е родена — нейният дом беше Бейрут, когато все още беше и наш дом.

Понеже синът на моя приятелка — осиновено дете — се самоуби на 16 години, когато му се роди сестра, ние решихме семейството ни да не се разраства. Направихме всички необходими жертви, за да може Шерин да разбере, че е едничката ми радост и тревога, едничката ми любов и надежда. Но дори и така за нея сякаш всичко беше без значение. Господи, как е възможно децата да са толкова неблагодарни!