Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 40

— Продавам ги.

— Аз може ли да продавам моите рисунки?

— Ти трябва да ги продаваш. Един ден ще се замогнеш от тях и ще можеш да помагаш на майка си.

Момчето остана много доволно от думите ми и се върна към заниманието си — рисуваше шарена пеперуда.

— А аз какво да правя с моите текстове? — попита Атина.

— Ти знаеш колко ти е струвало усилието да стоиш в необходимата поза, да укротяваш душата си, да имаш ясни намерения и да уважаваш всяка буква във всяка дума. Но засега просто продължавай да се упражняваш.

След дълги тренировки преставаме да мислим за всички движения, които трябва да правим — те стават част от живота ни. Ала преди да стигнем до това състояние, трябва да се упражняваме отново и отново. И ако не е достатъчно, пак трябва да се упражняваме.

Забележи как добрият ковач работи с желязото. За нетренирания поглед той нанася все едни и същи удари с чука.

Но за посветения в изкуството на калиграфията е ясно, че всеки път когато той вдига и стоварва чука, силата на удара е различна. Ръката извършва едно и също движение, но щом доближи желязото, тя разбира дали трябва да удари по-силно или по-слабо. Така е и с повторенията — макар и да изглеждат еднакви, всеки път са различни.

Ще настъпи момент, когато вече няма да е необходимо да мислиш за движенията си. Тогава ще се слееш с буквата, мастилото, хартията и думата.

Този миг настъпи след около година. По това време Атина вече беше известна в Дубай. Насочваше клиентите да идват да вечерят в моята шатра и от тях разбирах, че кариерата й върви много добре — тя продаваше късчета от пустинята! Една вечер, предшестван от огромната си свита, се появи самият емир. Аз се притесних, не бях подготвен за такова нещо, но той ме успокои и ми благодари за това, което правя за неговата служителка.

— Тя е прекрасен човек и го отдава на наученото от вас. Мисля да ви направя съдружник. Навярно би било полезно да пращам продавачите си да учат кали-графия, особено сега, когато Атина ще излиза в едномесечен отпуск.

— Не би помогнало особено — отвърнах. — Калиграфията е просто един от начините, които Аллах — слава на името Му! — ни е дал. Учи ни да бъдем търпеливи, обективни, учи ни на преклонение и елегантност, но всичко това можем да научим и от…

— …от танца — допълни Атина, която беше наблизо.

— Или като продаваме недвижимо имущество — добавих аз.

Когато всички си тръгнаха, а детето си легна в единия ъгъл на шатрата, защото очите му вече се затваряха, аз донесох материала по калиграфия и я помолих да напише нещо. По средата на думите взех перото от ръката й. Беше настъпил моментът да й кажа каквото имах да казвам. Предложих да се поразходим из пустинята.

— Ти вече научи достатъчно — започнах аз. — Ка-лиграфията ти е все по-лична и по-непринудена. Вече не е преповтаряне на красивото, а собствен творчески подход. Ти узна онова, което големите творци са научили — за да бъдат пренебрегнати правилата, първо е необходимо да се познават и зачитат.

Вече не са ти нужни инструментите, с които си учила. Вече не ти е необходима хартия, мастило и перо, тъй като пътят е по-важен от онова, което те е накарало да тръгнеш по него. Веднъж ми каза, че човекът, който те е научил да танцуваш, си е представял музиката — и дори и така е бил в състояние да следва необходимия и точен ритъм.