Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 38

— Защото благодарение на него започваме да забелязваме.

— Но аз мога да танцувам, водена единствено от душата си. Тя ме кара да се съсредоточавам върху нещо по-голямо от мен и ми позволява да контактувам с Господ, ако мога така да се изразя. Това ми е помогнало да променя много неща, дори и работата си. Душата вече не е ли важна?

— Естествено, че е важна. Но ако душата е в хармония с ума ти, ще можеш да промениш още повече неща.

Продължихме нашата съвместна работа. Знаех, че в един момент ще се наложи да кажа на Атина нещо, за което не е подготвена, та гледах да се възползвам от всяка минута, за да подготвя духа й. Обясних й, че преди думата вече съществува мисълта. А преди мисълта съществува божествената искра, която я е предизвикала. Всичко, абсолютно всичко на тази земя има смисъл и дори най-дребните неща трябва да бъдат зачитани.

— Възпитала съм тялото си да може да изразява изцяло усещанията на душата ми — казваше тя.

— Сега възпитавай само пръстите си, та те да могат изцяло да изразяват усещанията на тялото. Така огромната ти мощ ще се концентрира.

— Вие учител ли сте?

— Какво е да си учител? Аз сам ще дам отговора — не е онзи, който ни учи на нещо, а онзи, който вдъхновява ученика да даде най-доброто от себе си, за да открие какво знае сам.

Усетих, че Атина вече е изпитвала това, въпреки че беше твърде млада. Тъй като писането разкрива личността на човека, разбрах, че тя има съзнанието, че е обичана — не само от сина си, а от семейството си и вероятно от някой мъж. Открих също, че има мистични дарби, но се опитах да не се издам — такива дарби можеха да й помогнат да се срещне с Господ, но можеха и да я погубят.

Не се ограничавах само да усъвършенствам техниката й на писане. Стараех се да й преподавам и философията на калиграфите.

— Перото, с което сега пишеш тези стихове, е просто инструмент. То няма съзнание, следва желанието на ръката, която го държи. В този смисъл много прилича на онова, което наричаме „живот“. Мнозина са на тоя свят само за да изпълнят някаква роля, без да разбират, че има една невидима Ръка, която ги води.

Сега в ръцете и в четката, която изографисва всяка буква, са вложени всичките намерения на душата ти. Опитай се да разбереш колко е важно това.

— Разбирам и виждам, че е важно да притежаваме някаква елегантност. Ето защо изисквате от мен да застана в определена поза, да отдам почитта си на материала, който ще използвам, и едва тогава да пристъпя към работата.

Така е. Докато се учеше да уважава четката, тя откриваше колко е важно да бъде спокойна и да подхожда с елегантност към нещата, за да се научи да пише. А спокойствието идва от сърцето.

— Елегантността не е на повърхността. Тя е начинът, който човек е изнамерил, за да подходи с уважение към живота и работата си. Затова, когато усетиш, че позата ти е неудобна, не мисли, че тя е неправилна или изкуствена. Тя е истинската, защото е трудна. Заради нея хартията и перото се чувстват горди. Заради усилието. Хартията престава да бъде гладка повърхност без цвят и придобива дълбочината на поместените отгоре й неща.