Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 37

— Чудесно — беше нейният отговор. — И аз вярвам.

— Дали не би било по-добре да вечеряме някъде другаде, където бихме могли да обсъдим възможността за…

— Не — отсече тя и му подаде визитна картичка. — Ако желаете, можете да се свържете с нашата банка.

Когато туристите си тръгнаха, ние с Атина седнахме пред шатрата. Детето веднага заспа в скута й. Донесох завивки за всички ни и се загледахме в звездното небе. Накрая тя наруши тишината.

— А защо Хамид ви нарича мъдрец?

— Може би защото съм по-търпелив от него. Навремето се опитвах да го обуча, но Хамид май повече се интересува от печеленето на пари. Вече трябва да се е убедил, че е по-умен от мен. Има апартамент и яхта, а аз си стоя насред пустинята и сервирам на малцината туристи, които се отбиват тук. Не разбира, че съм доволен от това, което правя.

— Разбира отлично, защото на всички говори за вас, и то с голямо уважение. А в какво искате да го „обучите“?

— Днес видях как танцувате. Аз правя същото. Само че вместо да движа тялото си, карам буквите да танцуват.

Тя сякаш се изненада.

— Моят начин да се доближа до Аллах — слава на името Му! — е чрез калиграфията и търсенето на съвършенството в думите. И най-простата буква изисква да вложим в нея цялата сила, която съдържа, сякаш ваем нейния смисъл. Така, когато се пишат свещените текстове, там присъства и душата на човека, послужил като инструмент за разпространението им по света.

И не само свещените текстове, но и всяко нещо, което изписваме върху хартията. Защото ръката, която рисува линиите, отразява душата на пишещия.

— Ще ме обучите ли?

— Първо, не ми се вярва един толкова пълен с енергия човек да разполага с нужното търпение. Освен това калиграфията няма нищо общо с вашия свят, където нещата се печатат, без много да се мисли какво се публикува, извинете ме за коментара.

— Бих искала да опитам.

И ето че в продължение на шест месеца онази жена, която аз смятах за буйна, темпераментна и неспособна да стои в покой дори за миг, ме посещаваше всеки петък. Синът й сядаше в един ъгъл, вземаше хартия и четки и също се залавяше да изразява посредством рисунките си отреденото свише.

Виждах какво огромно усилие полага тя да стои кротко в нужната поза. Питах я:

— Не мислиш ли, че ще е по-добре да си потърсиш някакво друго развлечение?

А тя отвръщаше:

— Това ми е необходимо. Трябва да внеса мир в душата си, а още не съм усвоила всичко, на което можете да ме научите. Светлината на Върха ми каза, че трябва да продължа напред.

Никога не я попитах какво представлява Върхът, не ме интересуваше.

Първият урок беше може би най-трудният.

— Търпение!

Писането не е просто начин за изразяване на мисълта, а осмисляне на значението на всяка дума. Заедно започнахме да работим с текстовете на един арабски поет, защото не смятам, че Коранът е подходящ за човек, възпитан в друга вяра. Аз диктувах всяка буква. Така тя можеше да се концентрира върху работата, вместо да мисли за смисъла на думата, изречението или стиха.

— Веднъж някой ми каза, че музиката е създадена от Господ и посредством бързите движения човек успява да влезе в контакт със самия себе си — каза Атина един следобед, докато бяхме заедно. — В продължение на години се убеждавах, че е точно така, а сега съм принудена да правя най-трудното нещо на света — да забавя темпото. Защо търпението е толкова важно?