Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 32

— Да — отвърнах, правейки всичко възможно, за да победя страха си. — Много често, когато разговарям с някого и темата ми е интересна, успявам да кажа неща, които никога преди това не съм си помисляла. Сякаш канализирам някакъв чужд разум, който разбира живота много по-добре от мен.

Но това рядко се случва. Обикновено по време на какъвто и да е разговор предпочитам да съм слушател.

Струва ми се, че научавам нещо ново, въпреки че накрая забравям всичко.

— Най-голямата изненада за нас сме ние самите — каза той. — Достатъчна ни е вяра колкото синапово зърно, за да преместим тази планина например. Ето това научих. И днес с учудване установявам, че собствените ми думи ме респектират.

Апостолите са били рибари, неграмотни и невежи хора. Но са приели пламъка, спуснал се от небето. Не са се срамували от невежеството си: вярвали са в Светия Дух.

Тази дарба принадлежи на оня, който поиска да я приеме. Достатъчно е да вярваш, да приемеш и да не се страхуваш, че ще сгрешиш.

Пред мен Светата Дева се усмихваше. Имаше всички основания да плаче, но се усмихваше.

— Довърши това, което бе започнал да ми разказваш — помолих го аз.

— Това е всичко — отвърна той. — Да приемеш дарбата. И тогава тя ще се прояви.

— Нещата не са толкова прости.

— Не разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам. Но съм като останалите: страхувам се. Мисля, че това, което се получава толкова лесно при теб или при съседа отсреща, никога не може да се случи при мен.

— Някой ден, когато разбереш, че всички ние сме като това дете пред нас, което ни гледа, нещата ще се променят.

— А дотогава ще ни се струва, че сме достигнали съвсем близо до светлината, а не сме успели да запалим собствената си свещ.

Той нищо не отговори.

— Не ми доразказа за семинарията — казах аз след малко.

— Аз все още съм в семинарията.

И преди да успея да реагирам, стана и отиде в средата на

църквата.

Стоях неподвижно. Виеше ми се свят, не разбирах какво става. В семинарията!

По-добре беше да не мисля. Бентът се бе пропукал, любовта бе потопила душата ми и вече не можех да я контролирам. Все още имах изход: Другата, която се правеше на строга, а всъщност бе слабохарактерна и се държеше студено, защото се страхуваше. Но аз не я исках. Не можех повече да гледам света през нейните очи.

Мисълта ми бе прекъсната от остър, продължителен звук, издаван сякаш от някаква огромна флейта. Сърцето ми подскочи. След този звук дойде друг, после трети. Обърнах се назад: дървено стълбище водеше към неугледна платформа, която контрастираше с хармонията и студената красота на камъка. Върху платформата имаше стар орган.

Той беше там. Не можех да видя лицето му, защото мястото беше тъмно, ала знаех, че е там.

Станах, но той ме спря с развълнуван глас:

— Пилар! Остани там, където си!

Подчиних се.

— Нека Великата майка ме вдъхнови! — продължи той. — Нека днес музиката бъде моята молитва!

И той започна да свири „Аве Мария“. Сигурно беше около шест вечерта — часа на вечерната молитва, в който светлината се смесва с мрака. Звуците на органа отекваха в празната църква, сливаха се с камъните и със статуите, свидетели на историята и на вярата. Затворих очи, за да позволя на музиката да се слее със самата мен, да освободи душата ми от страховете и вината, да ми напомня винаги, че съм по-добра и по-силна, отколкото си мисля.