Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 34

Моята душа обаче бе спокойна, а сърцето ми — укротено.

Хванах ръката му и той ме прегърна. Не знам колко дълго сме стояли така в краката на Светата Дева, защото времето бе спряло.

Тя ни гледаше. Селското момиче, което бе казало „Да“ на съдбата си. Жената, която бе приела да носи в утробата си Божия Син, а в сърцето си — любовта на Богинята. Тя сигурно можеше да ме разбере.

Не исках да питам за нищо. Достатъчни бяха само тези мигове, прекарани в църквата, за да оправдаят цялото пътуване. Достатъчни бяха четирите дни с него, за да оправдаят цялата тази година, през която нищо особено не се бе случило.

Ето защо не исках да питам за нищо. Излязохме от църквата, хванати за ръце, и се прибрахме в стаята. Семинарията, Великата майка, срещата, на която той трябваше да отиде тази вечер… всичко това ме караше да се чувствам замаяна.

Тогава си дадох сметка, че както аз, така и той искаме душите ни да поемат в една и съща посока. Но съществуваше семинарията във Франция, съществуваше Сарагоса… Сърцето ми се сви. Погледнах към средновековните къщи, към кладенеца, където бяхме стояли предишната вечер. Спомних си за мълчанието и за тъжното лице на Другата жена, която някога бях.

„Боже, опитвам се да си възвърна вярата. Не ме изоставяй по средата на пътя!“ — помолих се аз, прогонвайки страха си.

Той поспа малко, а аз отново се събудих преди него и се загледах в тъмния прозорец. Станахме, вечеряхме с хазаите, които никога не разговаряха на масата, и той поиска ключ от къщата, като се обърна към жената:

— Тази вечер ще се приберем късно.

— Младите трябва да се забавляват и да прекарват празниците колкото може по-весело — отговори тя.

— Трябва да те попитам нещо — казах аз веднага щом седнахме в колата. — Опитвам се да избегна този въпрос, но е невъзможно.

— За семинарията ли?

— Именно за нея. Не мога да разбера защо.

„Въпреки че сега няма значение дали ще разбера, или не“,

помислих си.

— Винаги съм те обичал — започна той. — Имал съм и други жени, но винаги съм обичал теб. Носех медальона със себе си, като се надявах, че един ден ще ти го върна и ще имам смелостта да кажа: „Обичам те.“

Всички пътища по света ме връщаха обратно при теб. Пишех ти писма и отварях твоите със страх, защото в някое от тях ти можеше да ми съобщиш, че си срещнала някой друг.

По същото време разбрах, че съм призван да водя духовен живот. Откликнах на този повик, защото той, както и ти, беше част от детството ми. Открих, че Бог заема много важно място в моя живот и че няма да бъда щастлив, ако не следвам призванието си. Пред очите ми непрекъснато бе лицето на Христос, откривах го във всеки срещнат бедняк.

Той замълча и аз реших да не настоявам. След двайсет минути спря и слязохме от колата.

— В Лурд сме. Във Франция — каза той. — Трябва да дойдеш тук през лятото.

Това, което виждах сега, бяха безлюдни улици, затворени магазини, хотели със стоманени решетки на входа.