Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 31

Вярата.

— Будистите бяха прави, индуистите бяха прави, индианците бяха прави, мюсюлманите бяха прави, евреите бяха прави. Винаги когато човек искрено следва пътя на вярата, е в състояние да се свърже с Бога и да стори чудеса.

Не бе достатъчно обаче да стигна до този извод: трябваше да избирам. Избрах Католическата църква, защото съм израснал с нея и детството ми бе изпълнено с нейните тайнства. Ако се бях родил евреин, щях да избера юдаизма. Бог е един и същ, въпреки че има стотици имена — просто трябва да избереш някое име, за да го извикаш.

В църквата отново се чуха стъпки.

Някакъв мъж се приближи и започна да ни наблюдава. После отиде до главния олтар и взе двата свещника. Работата му сигурно беше да пази църквата.

Спомних си за пазача на параклиса, който не искаше да ни пусне да влезем. Този човек обаче нищо не ни каза.

— Довечера имам среща — каза той, след като човекът излезе.

— Моля те, довърши това, което бе започнал да ми разказваш! Не сменяй темата!

— Постъпих в една семинария, която се намира тук наблизо. В продължение на четири години изучих всичко, каквото можах. Запознах се с просветлените, с харизматиците, с различните течения, които отдавна се опитват да открехнат затворените врати. Открих, че Бог няма нищо общо с палача, който толкова ме плашеше в детството. Имаше някакво движение за завръщане към първородната невинност на християнството.

— С други думи, след две хиляди години най-сетне са разбрали, че трябва да причислят Исус към Църквата — казах аз с известна ирония.

— Ти се шегуваш, но е точно така. Започнах да се уча при един от игумените на манастира. Според него трябва да приемем огъня на откровението, Светия Дух.

Сърцето ми се свиваше, докато слушах думите му. Дева Мария продължаваше да се усмихва, а младенецът имаше радостно изражение. Някога и аз вярвах в това, но времето, възрастта и усещането, че съм станала по-трезвомислеща и по-практична, постепенно ме отдалечиха от религията. Помислих си колко бих се радвала да си възвърна онази детска вяра, която ме бе съпътствала толкова години и ме бе карала да вярвам в ангели и чудеса. Но бе невъзможно да го сторя само със силата на волята си.

— Игуменът ми каза: „Ако повярваш, че знаеш, накрая наистина ще стигнеш до знанието“ — продължи той. — Започнах да разговарям със себе си, докато стоях в килията. Молех се на Светия Дух да се яви и да ме научи на всичко онова, което исках да знам. Постепенно забелязах, че докато си говоря сам, някакъв по-мъдър глас казва нещата вместо мен.

— И с мен се е случвало същото — прекъснах го аз. Той изчака да продължа, но не бях в състояние да добавя нищо повече.

— Слушам те — каза той.

Нещо бе сковало езика ми. Той използваше хубави думи, а аз не можех да се изразявам по този начин.

— Другата иска да се върне — каза, сякаш бе отгатнал мислите ми. — Другата се страхува да не би да изрече някоя глупост.