Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 30

Една от статуите с разплатил Христос породи у мен странното усещане, че главата му се движи и той ме следи с поглед.

— Нека да се спрем тук!

Намирахме се пред един олтар на Света Богородица.

— Погледни статуята!

Мария с детето в ръце. Младенецът с вдигнати нагоре ръчички.

Казах му какво виждам.

— Разгледай я по-внимателно! — настоя той.

Взрях се във всеки детайл от дървената скулптура: позлатената боя, пиедесталът, съвършенството, с което художникът бе изваял гънките на наметалото. Ала разбрах какво имаше предвид едва когато забелязах пръста на младенеца.

Въпреки че Исус се намираше в прегръдките на Мария, Той беше този, който я държеше. Ръчичката на детето, вдигната към небесата, сякаш издигаше Богородица във висините. Връщаше я при нейния Годеник.

— Скулпторът, който е сътворил това преди повече от шестстотин години, е знаел какво иска да каже — промълви той.

По дървения под се чуха стъпки. Влезе една жена и запали свещ пред главния олтар.

Постояхме мълчаливо, за да не попречим на негласната й молитва.

„Любовта никога не идва постепенно“, мислех си, докато го гледах как съзерцава Дева Мария. Предишния ден светът имаше смисъл за мен и без неговото присъствие. А сега изпитвах нужда той да е до мен, за да мога да видя истинския блясък на нещата.

Когато жената излезе, той заговори отново:

— Скулпторът е знаел за Великата майка, Богинята, милостивото лице на Бога. Ти ми зададе един въпрос, на който до този момент не успях да дам най-точния отговор. Попита ме къде съм научил всичко това.

Да, бях попитала и той бе отговорил. Но замълчах.

— Учил съм като този скулптор — продължи той. — Приех любовта към висините. Оставих се да бъда воден.

Сигурно си спомняш за онова писмо, в което споменавах, че искам да вляза в манастир. Никога не съм ти казвал, но накрая все пак влязох.

Веднага се сетих за разговора преди беседата. Сърцето ми се разтуптя и се опитах да съсредоточа погледа си върху Дева Мария. Тя се усмихваше.

„Не може да бъде. Влязъл е в манастир, но после го е напуснал. Моля те, кажи ми, че е напуснал семинарията.“

— Вече бях изживял доста бурна младост — продължи той, без да отгатне мислите ми. — Бях видял други народи, друга природа. Бях търсил Бог по всички краища на света. Бях се влюбвал в други жени, бях работил за много хора, вършейки най-различни неща.

Усетих още едно пробождане. „Трябва да внимавам да не би Другата да се завърне“, казах си, докато погледът ми бе все така прикован в усмивката на Дева Мария.

— Бях обсебен от тайната на живота и се опитвах да я разгадая. И за да си отговоря на въпросите, търсех всеки, за когото ми казваха, че знае нещо. Бях в Индия и в Египет. Запознах се с учители по магия и медитация. Живях сред алхимици и свещеници.

И открих това, което трябваше: че Истината е винаги там, където има Вяра.

Истината е винаги там, където има Вяра. Погледнах пак изтърканите камъни на църквата, събаряни толкова пъти и отново поставяни на мястото им. Какво караше човек да бъде толкова упорит, да хвърля толкова труд, за да издига отново този малък храм на едно затънтено място, врязано между планинските върхове?