Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 29

Аз мълчах, защото френският ми беше много лош, но душата ми се радваше, като го виждах в такова хубаво настроение.

Изглеждаше тъй щастлив, че всички, които разговаряха с него, се усмихваха. Може би неговото сърце му бе казало нещо и сега той знаеше, че го обичам, макар и все още да се държах като стара приятелка от детинство.

— Сега си по-весел отпреди — казах аз по едно време.

— Защото винаги съм мечтал да бъда тук с теб, да вървя из тази планина и да бера позлатените от слънцето плодове.

„Позлатените от слънцето плодове“. Стих, който някой бе написал много отдавна и който той повтаряше в най-подходящия момент.

— Има и друга причина за твоята радост — продължих аз, докато се връщахме от онова градче с причудливия фонтан.

— И коя е тя?

— Знаеш, че и аз съм доволна. Благодарение на теб днес съм тук, изкачвам истинска планина, далеч от планините от тетрадки и учебници. Ти ме правиш щастлива. А щастието се увеличава многократно, когато е споделено.

— Направила си упражнението на Другия, нали?

— Да. Как разбра?

— Ти също си се променила. Човек винаги научава това упражнение в най-подходящия момент.

През цялата тази сутрин Другата ме преследваше. Опитваше се да се приближи отново. С всяка изминала минута обаче гласът й ставаше все по-слаб, а образът й започна да се размива. Сетих се, че филмите за вампири завършват с това как чудовището се разпада на прах.

Минахме край още един стълб с образа на Дева Мария върху кръста.

— За какво си се замислила? — попита той.

— За вампири. За затворени в себе си нощни духове, които отчаяно търсят компания, но са неспособни да обичат.

„Ето защо легендата разказва, че за да бъдат убити, е достатъчно в сърцето им да бъде забито и най-малкото колче. Когато това се случи, сърцето се пробужда, освобождава енергията на любовта и унищожава злото.“

— Никога по-рано не бях мислил за това. Но е съвсем логично.

Успях да забия колчето. И сърцето ми, освободено от проклятията, отново властваше над всичко. За Другата повече нямаше място.

Сто пъти изпитах желание да хвана ръката му и сто пъти останах неподвижна, без да го сторя. Бях малко объркана — исках да му кажа, че го обичам, а не знаех как да започна.

Разговаряхме за планини, реки. Изгубихме се в гората, но след около час намерихме пътеката. Ядохме сандвичи и пихме разтопен сняг. Когато слънцето започна да се спуска, решихме да се върнем в Сен Савен.

* * *

Звукът от стъпките ни отекваше в каменните стени. Инстинктивно вдигнах ръка към каменния съд със светена вода и се прекръстих. Спомних си какво ми бе казал — водата е символ на Богинята.

— Ела — каза той.

Тръгнахме през безлюдната и тъмна църква към главния олтар, където е бил погребан свети Савен — отшелник, живял в началото на първото хилядолетие. Стените на църквата много пъти са били събаряни и издигани отново.

Има места, които постоянно са разрушавани от войни, гонения, безразличие. Но въпреки това те продължават да бъдат свещени. Минава някой през тях, чувства, че нещо липсва, и отново го изгражда.