Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 93

Дори и при слабото осветление от факлите успях да различа, че единият рицар е Петрус.

— Пристъпете към вашите учители — каза най-старият от тях. — Гледайте само в техните очи. Свалете дрехите си, за да получите други.

Отидох при Петрус и се взрях в очите му. Той беше в някакъв транс и сякаш не ме позна. Но в погледа му видях тъга, същата тъга, каквато издаваше гласът му предишната вечер. Свалих всичките си дрехи и Петрус ми подаде черна, благоуханна туника, която свободно падна върху тялото ми. Предположих, че някой от учителите има повече от един ученици, но не можех да видя кой, тъй като погледът ми трябваше да е вперен в очите на Петрус. Върховният жрец ни поведе към центъра на параклиса, а двама от рицарите започнаха да очертават окръжност около нас, докато ни посвещаваха.

— Троица, Сотир, Месия, Емануил, Саваот, Адонай, Атанатос, Исус…

И кръгът бе очертан — необходима защита за всички, които се намирахме в него. Забелязах, че четирима от хората бяха с бели туники. Това означаваше, че са дали пълен обет за целомъдрие.

— Амидес, Теодониас, Анитор! — каза върховният жрец. — Заради заслугите на ангелите, Господи, аз слагам одеждите на спасението. Нека всичко, което пожелая, се превърне в реалност с Твоя помощ, о, пресвети Адонай, чието царство е вечно. Амин!

Върховният жрец наметна върху ризницата си бял плащ. На него беше извезан червеният кръст на тамплиерите. Останалите рицари сториха същото.

Беше точно девет вечерта, часът на Меркурий Вестоносеца. Прекадиха параклиса с тамян и го поръсиха с джоджен, босилек и други благоуханни треви. Тогава започна голямото призоваване, в което взеха участие всички рицари:

— О, всемогъщи кралю Н., който управляваш със силата на Върховния Бог, ЕЛ, всички висши и нисши духове, но най-вече Адския орден на Изтока, аз те призовавам, за да мога да постигна желанията си, каквито и да са, стига да не са в противоречие с делата ти, по силата на нашия Бог, ЕЛ, който е създал всичко на небето, във въздуха, по земята и в ада.

Върху всички нас падна дълбока тишина и макар че не можехме да го видим, усетихме присъствието на призованото име. Това беше посвещаването в ритуала, благоприятен знак да се продължи с магическите действия. Вече бях участвал в стотици подобни церемонии, с много по-впечатляващи резултати, когато настъпи моментът. Ала замъкът на тамплиерите май бе подхранил малко въображението ми, защото ми се стори, че в левия ъгъл на параклиса се носи някаква бляскава птица, каквато никога преди не бях виждал.

Върховният жрец ни поръси с вода, без да пристъпва в кръга и със свещеното мастило написа на земята седемдесет и двете имена, с които Господ е познат в Традицията.

Всички ние — поклонници и рицари — започнахме да рецитираме свещените имена. Огънят на факлите потрепери, знак, че призованият дух се е подчинил.