Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 92

Междувременно Испания, която била ангажирана с Реконкистата на Пиренейския полуостров, решила да приюти побегналите от цяла Европа рицари. Те щели да помогнат на кралете във войната срещу маврите. Тези рицари били погълнати от испанските ордени, сред които и Орденът на Сантяго де ла Еспада, отговарящ за безопасността на Пътя.

Всичко това мина през главата ми, докато — точно в седем вечерта — пресичах главния портал на замъка на тамплиерите в Понферада, където имах уговорена среща с Традицията.

Нямаше никого. Чаках в продължение на половин час, пушех цигара след цигара, докато си представях най-лошото — ритуалът е бил в 7 ч. сутринта. Но щом реших да си тръгна, влязоха две момичета със знамето на Холандия и с пришити върху дрехите им мидени черупки — символ на Пътя на Сантяго. Те дойдоха при мен, разменихме по няколко думи и установихме, че чакаме за едно и също. Правилно съм разбрал часа, помислих си с облекчение.

На всеки петнайсет минути пристигаше някой. Дойдоха един австралиец, петима испанци и още един холандец. Извън въпросите за часа — всички имаха съмнения за него — почти за нищо не говорехме. Седнахме заедно на едно и също място в замъка — разрушен атриум, който някога бе служил за съхраняване на припаси — и решихме да изчакаме, докато нещо се случи. Дори да се наложеше да останем още един ден и още една нощ.

Чакането се проточи и ние решихме да обсъдим причините, които са ни довели в замъка. Тогава узнах, че Пътят на Сантяго се използва от редица ордени, повечето от тях свързани с Традицията. Хората тук бяха минали през множество изпитания и посвещавания, с каквито се бях запознал отдавна, още в Бразилия. Само аз и австралиецът се опитвахме да достигнем най-високото стъпало на Първия път. Дори без да навлизаме в детайли, разбрах, че процесът на австралиеца напълно се различава от практиките на РАМ.

Някъде към 8:45 ч. вечерта, когато се канехме да си разказваме за личния живот, удари гонг. Звукът идваше от стария параклис на замъка. Всички се отправихме натам.

Сцената беше зашеметяваща. Параклисът — или поне това, което бе останало от него, тъй като голяма част бе разрушена — беше осветен от факли. На мястото, където някога е бил олтарът, се очертаваха седем силуета в средновековните одежди на тамплиерите — качулка и стоманен шлем, ризница, меч и щит. Дъхът ми спря. Сякаш времето се бе върнало назад. Единственото, което ни свързваше с реалността, бяха нашите собствени дрехи, дънки и ризи с апликирани миди.