Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 43

— Но ти все се опитваш да ме убеждаваш, Петрус. Ти ме водиш по Пътя на Сантяго.

Той ме погледна хладно.

— Аз те уча на практиките на РАМ, Но ти ще успееш да стигнеш до твоя меч само ако разбереш, че Пътят е в сърцето ти. Заедно с истината и живота.

Петрус посочи към небето, където звездите вече ясно се виждаха.

— Млечният път показва Пътя към Компостела. Няма религия, която да е в състояние да събере всички звезди, защото, ако това се случи, Вселената ще се превърне в едно гигантско празно пространство и ще се изгуби смисълът на нейното съществуване. Всяка звезда, а и всеки човек имат своите индивидуални характеристики. Има зелени звезди, жълти звезди, сини и бели, има комети, метеори и метеорити, има мъглявини и пръстени. Това, което отдолу ни прилича на съвкупност от еднакви точици, в действителност са милион различни неща, пръснати в пространство отвъд човешките разбирания.

Издигна се фойерверк и от светлината му небето притъмня за момент. В небето изригна водопад от зелени искри.

— Преди чувахме единствено звука, защото беше светло. Сега можем да видим и светлините — каза Петрус. — Едничката промяна, към която човекът може да се стреми.

Булката излезе от църквата. Хората захвърляха ориз и нададоха радостни възгласи. Беше слабичко момиче на около седемнайсет години. Държеше за ръка момче в парадна униформа. Всички заизлизаха. Отправиха се към площада.

— Ето го полковник М.! Вижте роклята на булката! Колко е красива! — викаха някакви момичета край нас.

Гостите насядаха около масите, сервитьорите наляха вино и оркестърът засвири. Старецът с пуканките веднага бе наобиколен от тълпа крещящи хлапета, които подаваха пари и ръсеха пуканките по земята. Помислих си как тази нощ за жителите на Логроно останалият свят не съществува. Нямаше заплаха от ядрена война, нямаше безработица, убийства. Вечерта беше празнична, масите бяха на площада за хората и всички се чувстваха важни.

Някакъв телевизионен екип се приближи до нас и Петрус скри лицето си. Но екипът ни подмина и камерата се насочи към един от гостите до нас. Веднага го разпознах — беше Маноло, оглавяваше испанската агитка на Световното първенство по футбол в Мексико. Когато интервюто свърши, отидох при него. Казах му, че съм бразилец, а той се престори на възмутен и заяви, че сме им откраднали един гол на първата ни среща на Световното. Но веднага след това ме прегърна и ме успокои, че Бразилия отново ще има най-добрите играчи в света.

— Как успяваш да следиш мачовете, като си все с гръб към игрището, за да надъхваш агитката? — попитах аз. Неведнъж го бях забелязвал на екрана по време на предаванията от Световното.

— Това ми доставя радост. Да помогна на агитката да повярва в победата.

И заключи мъдро, сякаш и той бе водач на поклонници:

— Агитка без вяра може да доведе отбора до загуба на сигурен мач.