Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 36

— Имам малко вряла вода — каза тя. — Ще ви налея в един съд и после, ако обичате, си вървете откъдето сте дошли.

Останах насаме с голямото куче. То махаше с опашка, доволно и дружелюбно. След малко жената се върна с някаква стара консервена кутия, напълни я с топла вода и я подаде на Петрус.

— Готово. Вървете с Божията благословия.

Но Петрус не помръдна. Извади пакетче чай от раницата си, сложи го в консервената кутия и каза, че би желал да сподели с нея малкото, което има. В знак на благодарност за гостоприемството.

Видимо ядосана, жената донесе две чаши и седна с Петрус па масата с пластмасов плот. Аз продължих да гледам кучето, заслушан в техния разговор.

— В селото ми казаха, че върху този дом тегне проклятие — заяви Петрус с равен тон. Усетих как очите на кучето блеснаха, сякаш и то беше разбрало за какво става дума. Възрастната жена веднага скочи на крака.

— Това е лъжа! Старо суеверие! Хайде, по-бързо си пийте чая, защото имам много работа.

Кучето усети внезапната промяна в настроението на жената и застана нащрек. Но Петрус продължи да се държи все така спокойно. Бавно наля чая в чашата, поднесе я към устните си, после я върна на масата, без да отпие нито глътка.

— Много е горещ — каза. — Ще почакаме да изстине малко.

Жената не седна повече. Явно беше обезпокоена от присъствието ни. Разкайваше се, че е отворила вратата. Забеляза, че гледам втренчено към кучето, и го привика до себе си. Животното се подчини, но щом стигна до нея, отново се загледа в мен.

— Ето затова, драги ми Пауггу — каза Петрус, гледайки ме. — Ето затова твоят Пратеник се яви вчера чрез детето.

Внезапно си дадох сметка, че не аз гледам кучето. Откакто бях влязъл, то ме бе хипнотизирало и приковало погледа ми към себе си. Гледаше ме и ме караше да се подчинявам на волята му. Започнах да изпадам в леност, дощя ми се да подремна на онова съдрано канапе. Навън беше твърде горещо и никак не ми се вървеше. Всичко това ми се струваше странно. Имах усещането, че съм попаднал в капан. Кучето ме гледаше втренчено и колкото повече ме гледаше, толкова повече ми се доспиваше.

— Хайде — каза Петрус, стана и ми подаде чашата чай. — Пийни малко, защото жената иска веднага да си тръгваме.

Аз се олюлях, но успях да поема чашата. Горещият чай ми помогна да се съвзема. Исках да кажа нещо, да попитам за името на кучето, но от гърлото ми не излизаше глас. Нещо в мен се бе пробудило, нещо, за което Петрус не ме беше подготвил, но което започваше да се проявява. Беше някакво неконтролируемо желание да изричам странни думи, чийто смисъл самият аз не познавах. Реших, че Петрус е сложил нещо в чая. Всичко започна да ми се струва далечно. Имах само някакво смътно усещане, че жената казва на Петрус да си вървим. Изпаднах в еуфория и реших да изрека на глас странните думи, които ми минаваха през главата.

Понятно в стаята ми беше единствено кучето. Когато започнах да изричам странните, неразбираеми за мен слова, усетих как то започва да ръмжи. Явно разбираше какво казвам. Това ме превъзбуди и продължих да говоря все по-високо. Кучето скочи и се озъби. Вече не беше дружелюбното животно, което ме бе посрещнало на прага. Беше зло и застрашително — всеки момент можеше да ми се нахвърли. Знаех, че думите ме закрилят, и започнах да говоря още по-високо, насочвайки цялата си сила към него. Усещах в себе си някаква различна мощ, която не му позволяваше да ме нападне.